- Искаш ли да чукаш?
Въпросът изненада Пешеходеца и той не успя дори да се изчерви. Вдигна поглед от лимонадата си.
Предимството да си безработен е, че можеш да отидеш първи в “Свирката” и да седнеш на най-доброто място – срещу вратата. И да си постоиш сам. Недостатъкът се изразява в същото.
Въпросът бе зададен от Ванко тенекеджията, който бе подранил тази вечер. А когато Ванко кажеше “чукане”, винаги имаше предвид истински чук.
- При тебе ли? – попита с надежда Пешеходеца.
- О, не. Един колега ми се обади, че си търси помощник. Неговият го напуснал, а имал много работа и спешно търси човек. Но гаражът му е в другия край на града – обясни Ванко и се намести на стола до Пешеходеца.
Тенчо кръчмарят се показа иззад бара и ги погледна с ням въпрос. Ванко вдигна два пръста. На езика на “Свирката” това означаваше двойна гроздова, без мезе. За салата се вдигаха и двете ръце.Тенчо кимна и ловко извади бутилката.
Сезонът на смачканите калници вече си отиваше. Автотенекеджиите си имат девиз: Всяка снежинка – левче. Същото верую изповядват и ортопедите. Сняг нямаше от два месеца и улиците не бяха хлъзгави, но колите, слава богу, все още си бяха на колела и се блъскаха. По-рядко, но редовно.
За Пешеходеца започването на работа след изтощителния период на принудително безделие бе нещо като прераждане. Дори не посмя да попита каква е заплатата. Все едно да питаш човек, спечелил един милион от тотото, колко лева е похарчил за фиша. Мисълта, че след броени дни в джоба му влязат шумолящи банкноти бе толкова натрапчиво приятна, че го заболя стомахът. Пешеходеца сам си знаеше как бе успявал всяка сутрин да събира стотинки за закуска на детето, а понякога да го изпраща на училище с увит в найлонова торбичка сандвич.
В петък вечерта Пешеходеца пристигна в “Свирката” последен, но горд. След работа прекосяваше целия град за по-малко от час. Билетът за рейса бе цели шейсет стотинки.
Мястото срещу вратата бе вече заето, но той си взе лимонадата от бара и придърпа стол от съседната маса.
- Как е? Колко изчука днес?
Новата работа на Пешеходеца цяла седмица бе предмет на обсъждане в “Свирката”. За разлика от Ванко, когато казваха “чукане”, останалите рядко имаха предвид чук Пешеходеца не се засягаше. Надникът си вървеше.
- А, днес беше голям зор – Пешеходеца с наслада отпи от газираното питие и протегна уморените си крака под масата.
- Тази сутрин идва една отракана мадама и вика: Искам колата ми да е готова до вечерта. А целият заден калник смачкан, остъргала и вратата. Блъснала се в дърво.
Дребните чужди нещастия живо интересуват хората и всички се заслушаха.
- Обаче гледам – и от другата страна изстъргана боята. Викам й: За един ден не вярвам да стане. Ама къде ги намери тия дървета, в гората ли си ходила? А тя взе да кърши пръсти, притесни се жената.
- Абе – жена шофьор! И в полето ще намери дърво да се блъсне – презрително рече Ванко. Останалите закимаха в съгласие.
- Моля ти се, вика жената, нека стане до довечера! Мъжът ми не знае, че съм я ударила. Двойно, вика, ще платя – продължи Пешеходеца.
Всички на масата бяха женени, с изключение на Пешеходеца, който вече не беше, и Кирчо, който се бе отдал изцяло на юридическата наука и не признаваше нищо извън нея. Още съм на етап съдебно разследване, отвръщаше, когато го питаха няма ли вече да се жени. Присъдата – накрая.
- Шефът го нямаше още, та взех да оглеждам подробно дали можем да я свършим до вечерта – продължи разказа си Пешеходеца. – Отворих задната врата и гледам – под предната седалка – един презерватив. Използван!
- А така! Гора и презерватив – работата е ясна – възкликна Ванко. Останалите шумно го подкрепиха. Тенчо кръчмарят бе напуснал поста си до бара и също надаваше ухо.
- Обаче най-интересното беше – леко извиси глас Пешеходеца, - че на задната седалка бяха разпилени листовки, от тия срещу СПИН. “Бъди разумен – използвай презерватив!” или нещо такова – довърши той.
Всички на масата се кикотеха
- Абе по-добре да пуснат листовки “Бъди разумен – не ходи в гората!” – каза през смях Кирчо. Останалите избухнаха отново.
Само Васил докторът остана сериозен. Надигна нервно чашата си.
- Каква беше колата? – гласът му се извиси сред затихващия смях на компанията.
- Фолксваген пасат. Сив металик – изчерпателно отвърна Пешеходеца.
Лицето на доктора почервеня. Той погледна дясната си ръка, на която блестеше брачната халка, и я скри под масата.
Кикотенето затихваше. Пешеходеца бе горд, че е успял да развесели компанията и очакваше още въпроси, но такива не последваха.
Васил докторът надигна отново чашата.
- Пешеходец, ти кога ще ми върнеш двайсетте лева? – думите му прозвучаха заядливо и останалите го изгледаха учудено. Всички знаеха, че джобът на Пешеходеца е празен като сиромашки хамбар и никой не си бе позволил да му напомни за дребните дългове. Бяха му дали назаем малки суми за гурбета в Испания, който обаче се провали. Познаваха го като свестен човек и бяха убедени, че при първа възможност ще им ги върне.
На масата настъпи неловко мълчание. Лицето на Пешеходеца побеля.
- Шефът обеща да плати в понеделник – успя да отрони.
Всички се бяха вторачили в чашите си и продължаваха да мълчат.
- Ами тогава – до понеделник! – Васил нахлупи ядно бомбето и се изправи.
Петък вечер в “Свирката” си беше като всички останали вечери – ни повече, нито по-малко.
