Счупената ваза

Пешеходеца отвори входната врата и онемя. На стълбището стоеше Катя.

Жена му.

Бившата всъщност.

Понечи да затръшне вратата под носа й, но ръцете му го предадоха. Дори отстъпи крачка назад и тя влезе в коридора. Изглеждаше напрегната, но неотстъпчива.

Пешеходеца се примири.

- Влез.

Оставаха два дни до Коледа. Оскъдният снежец бе покрил града с тънка покривка, изпод която вече избиваха черните кални следи от автомобилни гуми. Но продължаваше да вали и надеждата за бяла Коледа бе жива.

Мартин все още бе на училище. Днес ги разпускаха до 6 януари. Сигурно пишеха списъците с книги, които трябваше да прочетат през ваканцията. Катя огледа нетърпеливо обстановката в хола. Нямаше да си признае, но всъщност търсеше следи от жена. Стаята бе подредена, но си личеше мъжката ръка – нещата са си на мястото, но обикновено не най-подходящото.

Всичко бе както преди четири години, когато, отчаяна от безизходицата, напусна дома си. Но бе ужасно овехтяло, сякаш са минали столетия.

Тя се отпусна вдървено на дивана. Пешеходеца стърчеше насред стаята и се чудеше къде да дене ръцете си. Накрая ги пъхна в джобовете на панталона. Понякога и от празния джоб има полза.

- Марти? – попита тя.

- Още е на училище. Свършват след два часа.

Той застана прав срещу нея, все още с ръце в джобовете. Събра цялата си твърдост.

- Защо се върна?

Искаше да прозвучи яростно, но май не се получи.

Тя само въздъхна.

Погледът й се плъзна по рафтовете на холната секция отсреща и се спря на вазата. Беше керамична, тумбеста в основата си, елегантно изтъняваща към отвора, с релефни орнаменти. След падане от масата преди години се бе сцепила на две, но Пешеходеца я бе залепил майсторски и счупеното дори не личеше. Но останалите три вази липсваха.

Някога, в добрите години на семейно благополучие, бяха започнали да ги колекционират. Първата купиха по някакъв повод – кристална, някак надменно пищна. Неутрализираха красотата й със семпла керамика няколко месеца по-късно. След третата решиха да спрат. „Ако в стаята има двайсет вази, човек не може да види нито една. Колкото и да са красиви. Няма да купуваме повече, нека останат само три”, заяви тя твърдо. Пешеходеца се съгласи.

На другия ден купиха четвъртата. Тази, която оцеля след падането. Не устояха на изящната й форма. Но сетне наистина спряха. Тя се отърси от спомените.

- Изпратих ти три писма – каза обвинително.

Пешеходеца не отрече. Бяха пристигали в самия край на декември през последните три години, но той не бе отворил нито едно. Лежаха в чекмеджето. И трите бяха пуснати от малко градче в Германия, близо до Мюнхен. Пешеходеца бе проверил на картата. Но не отвори пликовете. Воден от неясно чувство за вина, той издърпа чекмеджето и ги извади. Отвори първото. Видя два автобусни билета до Мюнхен. Имаше и лист, изпъстрен с печати. Беше нотариално заверено съгласие непълнолетният им син да пресече границата с баща си. Бе помислила за всичко, призна той мислено. Но това не извиняваше предателството.

Нито премахваше спомена за онова тягостно януарско утро преди четири години, когато се събуди и откри, че жена му я няма. Беше си тръгнала без да каже дума.

Пешеходеца остави писмата. Лицето му бе каменно.

Тя се сгърчи. Изправи се.

- Нося подаръци за Мартин. Кога да дойда?

- Утре – отвърна той безизразно. – След пет.

Не стана да я изпрати. Седеше, забил поглед в пликовете на масата. Отвори останалите два. В тях имаше същото – автобусни билети и нотариален документ за Мартин.

При получаването на всяко едно от тях Пешеходеца бе чупил по една ваза. Бе заставал ритуално в коридора и ги бе пускал от височината на гърдите си на мозаечния под. Ставаха на десетки назъбени парченца. Беше ги събрал с метлата.

Изправи се бавно и взе последната ваза. Излезе в коридора и я вдигна пред гърдите си. Бавно разтвори пръсти.

Вазата изтропа на мозайката, но не се счупи. Той се взря невярващо в нозете си.

Беше Бъдни вечер. Бе обяснил на Мартин, че майка му се е върнала след продължително пътуване по света. Малкият кимаше с разбиране, но не бе особено въодушевен. Сякаш я бе забравил.

Когато Катя влезе, помъкнала огромен пакет, овързан с разноцветни панделки, Мартин излетя от стаята си, но в коридора се спря нерешително. Майката от спомените бе по-красива, отколкото истинската. И нямаше тези тъмни кръгове под очите.

Тя разтвори ръце. Малкият се сгуши в нея и усети миризмата. Онази, забравената. Беше същата. Мартин се притисна с всички сили и усети как тя потръпна и също го притисна към себе си.

Пешеходеца пристъпваше неловко от крак на крак. Бутна вратата към хола.

- Заповядай – каза стеснително, сякаш я кани на първа среща.

Тя пристъпи в стаята. В средата на масата бе сложена старата счупена ваза. Тя го погледна въпросително.

- Счупеното излезе най-здраво – кратко каза той.

Масата бе сервирана за трима.