Ясно: няма да има редовен кабинет. Но ще има редовен хол, кухня, даже мазе

България няма да има редовен кабинет и отива на предсрочни избори. Това вече е пределно ясно.

Политиците обаче ще си имат редовен хол, където ще присядат на кафе или дълги почерпки под предлог за разговори и преговори. Ще си имат и редовна кухня, където ще се готви мащабно, а храна ще има за всички избраници. Поради ограниченото време подозирам, че ще започват от десерта.

Със сигурност ще има и просторно мазе, където партиите отдавна са складирали провизии за дълги избори. Ще има с какво да намажат филиите.

За нас, избирателите, остава единствено телевизорът. Поне ще можем да гледаме надлъгването в хола, от време навреме ще ни сервират и пикантерии от кухнята.

Виж, в мазето няма да ни допуснат.

Тодор Кръшков

Как ще ни прецакат с такса „смет“

От началото на следващата година ще трябва да ни изчисляват такса „смет“ по нов начин. Досегашният – според данъчната оценка на имота, очевидно е несправедлив. Човек, обитаващ сам един апартамент, плаща толкова, колкото многолюдно семейство на долния етаж в жилище със същата данъчна оценка. Ясно е, че боклукът от двата апартамента е несъпоставим като количество, но и за двата се плаща еднакво.

„Хасковлии не са готови за новата такса смет“, заяви кметът Станислав Дечев преди дни. Не само хасковлии, българите не са готови. Защото новият принцип е всеки да плаща според количеството отпадъци, които изхвърля в коша. Но как да се измери това количество?

Единият начин е да си купуваме специални торбички за смет от магазина. Представете си дълги опашки за такива торбички в квартал „Република“ например. Пък и не само там. Българинът ще си хвърля боклука в обикновени евтини найлонови торбички, но няма да се бръкне за специалните, защото са скъпи. Пък и комшията нали така прави? Защо той да е будалата?

Ако се въведе този принцип, Хасково ще е заринат с боклук за броени дни, защото тези торби няма да се събират и извозват. Общината може да обяви конкурс за най-мръсен квартал и конкуренцията ще е жестока.

Другата велика идея е да се въведат специални контейнери с чип, които да отчитат индивидуално изхвърления боклук. Представям си как предприемчиви българи ще ги изкормят, за да пробват дали не могат да пробутат нелегално на руснаците тези чипове, за да си правят ракети и бомби.

Какъвто и принцип за изчисляване на количеството смет да въведат, крайният резултат ще е несправедлив. Защото малцинството съвестни българи ще трябва да плащат за боклука на мнозинството тарикати. Както впрочем е и със здравните вноски – близо милион са неосигурените. Но те също ползват медицинска помощ. Кой я плаща? Как кой – ние, будалите, които плащаме здравни осигуровки.

И стигам до извода, че сегашният несправедлив начин за изчисляване на такса „смет“ в крайна сметка е най-справедливият. И ни трябва някой Соломон да измисли по-справедлив.

Освен това мисля, че Хасково трябва да има общинска кухня майка.

Тодор Кръшков

Локви и небе

Ламарината изскимтя жалостиво, когато багерът захапа обшивката от предната стена на „Свирката“. Тенекиеното заведение вече бе почти разрушено, а отломките се трупаха отстрани като безформена барикада.

След продължителни битки Тенчо Кръчмарят най-сетне бе загубил окончателно войната с общината и грозната постройка трябваше да изчезне. Жертва паднаха още няколко неугледни сгради в близост. На терена щеше да се издигне мол. Инвеститорите, някаква международна компания с усукано име, бяха облепили целия квартал с плакати, изобразяващи бъдещия търговски център в покрайнините на града. В началото Тенчо потърси подкрепата на съкварталците, но се оказа, че освен неколцината постоянни посетители в „Свирката“ и двама-трима природозащитници, никой друг не пожела да се подпише в апела до общината за запазване на парка. Искаха мола. Всъщност това не беше истински парк, а занемарена поляна след крайните блокове, набраздена от пътечки между храстите. Тенчо много пъти се бе взирал в картата, която му показваха чиновниците в общината. На това място нямаше нищо. Беше просто бяло петно.

Според официалните документи последните петнайсет години от живота на Тенчо бяха част от едно бяло нищо.

Кръчмарят не присъстваше на събарянето. Беше се сврял в кухнята пред малкия телевизор и се тъпчеше със сандвичи с пастет в опит да преодолее неистовото желание да си сипе една чаша. Касите с непродадения алкохол от кръчмата бяха прибрани под навеса и Тенчо старателно избягваше да минава оттам. По телевизията даваха мач, но кръчмарят, вече бивш, не следеше играта, виждаше само някакви фигурки, които се щураха по зелено поле.

Беше студен февруарски ден, в небето се трупаха мръсносиви облаци, а дъждът ту секваше, ту отново започваше да трополи по тенекиите на „Свирката“.

Отсреща на улицата стояха Пешеходеца и Васил Доктора и мрачно наблюдаваха как работниците събаряха постройката.

- Казват, че в мола ще има кино. И кафене на последния етаж – каза Доктора.

Пешеходеца не отговори. Гледаше как събарят задната стена на кръчмата, на която Течно понякога окачваше списъка с вересиите. Интересно дали дълговете също отиваха под отломките. Отиваше си цял свят.

- Като човек, свикнал да лети, горе сигурно ще ти е по-приятно – продължи Доктора и пъхна премръзналите си ръце в джобовете на палтото.

Пешеходеца го изгледа.

- Човекът не лети. Летят самолетите.

Задната стена на „Свирката“ най-сетне рухна.

- Но заедно със самолетите летят и хората – настоя Доктора.

Пешеходеца сви рамене.

- Погледнато от космоса, и хората летят. Заедно с планетата.

Доктора рядко бе чувал толкова много думи наведнъж от Пешеходеца и изглеждаше неподготвен. Липсваше му и чашата в близост, за да я надигне и да запълни неловкото мълчание, докато намисли подходящ отговор. Сви зиморничаво рамене.

- Е, най-горе винаги е по-добре, отколкото в локвите долу.

Двамата погледнаха надолу и осъзнаха, че наистина са стъпили в калната локва до запушената шахта. Доктора отстъпи крачка назад и се качи на тротоара. Пешеходеца не мръдна. След като вълничките се успокоиха и калната вода се изопна като стъкло, по нея заплуваха облаци.

- Човек е най-високо, когато е стъпил здраво на земята – каза, вгледан в краката си.

Този път Доктора не каза нищо.

„Свирката“ вече бе на земята. От двата ъгъла само стърчаха несъборени части от задната стена. Отпадъците се валяха отстрани като безсмислена барикада насред нищото. На терасата на третия етаж на най-близкия блок бе застанал мъж, който димеше усилено с цигарата си и замислено наблюдаваше разрухата. Не го познаваха.

- Е, аз ще тръгвам – рече Доктора.

Пешеходеца не отговори, взрян замислено в краката си.

Бившият кръчмар осъзна, че мачът по телевизията е свършил и вече дават някакво кресливо шоу. Той ядно натисна дистанционното и екранът угасна. По-добре мач, който не гледаш, отколкото панаирджийска шумотевица.

Тенчо се надигна и се запъти към навеса.

Пешеходеца смело нагази сред облаците.

Блудкавият дъжд отново заваля.

Рожденият ден на Пешеходеца

- Дайте си чашите! Пешеходеца черпи, има рожден ден – тържествено обяви Тенчо кръчмарят и наду музиката.

Петимата се спогледаха усмихнати. По още едно питие се пие и без повод, но рожденият ден все пак придава тържественост на всяка чаша.

От няколко месеца знаеха истинското име на Пешеходеца.

Славов. Иван.

Ванко Тенекеджията няколко пъти се обърна към него по име, но му прозвуча някак фалшиво. Пробва дори със свойското „адаш”, но и това обръщение изглеждаше неестествено, като кръпка на вратовръзка. Затова след няколко неловки опита се върнаха към познатото „Пешеходец”. Пасваше му като стара обувка.

- Пешеходец, на колко години ставаш? – попита Васил Доктора, докато подаваше чашата си на Тенчо.

- На двеста.

Всички се засмяха, повод за веселие бяха и пълните чаши.

- Изглеждаш ми най-много на сто – вметна Доктора.

- Младолик съм – усмихна се стеснително Пешеходеца и пое лимонадата си от бара. Вдигна я тържествено пред лицето си.

- Наздраве!

- Годините са доста приблизителен начин за измерване на възрастта – отбеляза Кирчо адвокатът. – Някои цял живот си остават на петнайсет.

- Животът е създаден на етажи - отпи дълга глътка от водката си Доктора. Пое дълбоко въздух. – Някои се изкачват до горните нива, други си остават на партера. А има и такива, които слизат в мазето.

Вратата на кръчмата се отвори, една рошава глава надникна и огледа празните маси. За петък вечер „Свирката” бе необичайно пуста. Само петимата, насядали край двете съединени маси, които в събота Тенчо със странна упоритост отново щеше да раздели.

Доктора мигновено позна рошавия – Танас овчарят от Дядово, където доскоро беше медицинската му резиденция.

- Докторе, тебе търся. Помагай – рече новодошлият и с три огромни крачки прекоси заведението.

Васил го изгледа строго.

- Как ме намери?

Овчарят се стъписа. Къде би могъл да бъде Васил Доктора в петък вечер, освен в кварталната кръчма?

Това го знае цял свят.

Овчарят отвори уста, но Доктора го спря, осъзнал, че не иска да чуе отговора.

- Какво се е случило?

- Бати умря.

Танас свали безформената шапка от рошавата си глава и приседна на стола.

Смъртта винаги е повод за мълчание. Петимата седяха безмълвни. Тенчо се пресегна и спря музиката. Васил Доктора посърна. Възприемаше всяка смърт като лична обида. Танас овчарят бе към шейсетгодишен, брат му Делю – с десетина година по-възрастен. Препитаваше се като помагаше за някой лев в ракиджийницата край Дядово. Двамата нямаха други близки. Доктора понечи да попита от какво е починал Делю, но се отказа. Човекът имаше дълъг списък с болести. И не спазваше нито една от безплатните препоръки на Доктора.

- Кога почина? - Снощи. В болницата в града. Днеска ходих до погребалните, но ми искат 150 лева за катафалката до село.

Овчарят направи дълга пауза. После се пресрами:

- Сетих се, че ти имаш кола.

Васил Доктора се сгърчи на стола си.

- Бе ти луд ли си! Телата на починалите се предават на близките, само ако разполагат със специализиран автомобил – катафалка или линейка. Няма да ти дадат тялото. Да не говорим, че ще ме затрупат с глоби. И как ще возя мъртвец на задната седалка?

- Санитарят в моргата е от нашето село. Обеща. Дадох му двайсет лева – кротко обясни Танас.

- Че ти откъде имаш двайсет лева? – тросна се Доктора. Усещаше, че е в капана.

Овчарят виновно премълча.

Кирчо адвокатът понечи да каже нещо, но се отказа. Всички мълчаха тягостно.

Васил Доктора отпи мощна глътка. Водката често е източник на спасителни идеи.

- Не може. Пил съм – каза и празната му чаша изтрака победоносно на масата. Танас наведе глава. Мачкаше нервно безформената си шапка. Явно това бе последната му надежда. Сто и петдесет лева му изглеждаха далечни като хоризонта. Чорбаджията, чиито овце пасеше, беше разбран човек, но вече толкова пъти му беше помагал, все при голям зор, че го беше срам пак да му поиска.

Преглътна тягостно и се надигна да си ходи.

- Аз не съм пил – думите на Пешеходеца прозвучаха неочаквано като изстрел от вече превзета крепост.

Кирчо се усмихна скришом, а раменете на Васил Доктора увиснаха безпомощно. Колата му беше паркирана в съседната пресечка. Той пресегна към чашата си, но осъзна, че е празна. Въздъхна примирено. Бяха го уволнили преди два месеца. Какво по-лошо може да му се случи на човек?

Извади ключовете на колата и ги подаде на Пешеходеца.

- Да вървим.

Пред моргата бе силно осветено, но Пешеходеца паркира на заден досами входа и прикри гледката от любопитни очи. Пренесоха бързешком тялото на Делю до колата. Необходима бе сила, за да сгънат вкочанените крака на мъртвеца, но Доктора натисна яко и успяха да го настанят на задната седалка. Танас се прекръсти и наложи оръфаната си шапка на главата му. Отвън изглеждаше като скучаещ пътник, унесен в дрямка.

Доктора се настани на отпред, а Танас седна отзад до брат си в последното му пътуване.

Отбивката за Дядово бе на трийсетина километра от града. Селото се намираше само на няколко минути от главния път. Пешеходеца намали скоростта и взе плавно завоя. Фаровете осветиха полицейската кола до отбивката и той усети как косата му настръхва.

На задната седалка возеше труп. Представи си как го разпитват цяла нощ в полицията. Стисна волана с все сила, кокалчетата на пръстите му побеляха. Двамата братя на задната седалка бяха еднакво вцепенени.

Полицаят се приведе и огледа любопитно пътниците в колата. Разпозна Васил Доктора и му махна свойски. Доктора хладнокръвно му отвърна с любезен жест. Пешеходеца натисна газта и се отдалечиха.

Съборетината на братята бе до моста. Пренесоха мъртвеца в стаята. Отново бе необходима силата на Доктора да изправят вдървените крака на Делю. Положиха го в скования от нерендосани дъски ковчег.

Танас си взе шапката и я сложи на главата си. Понечи да целуне ръка на Доктора, но той се дръпна.

- Аз съм доктор, а не поп.

Качиха се припряно в колата и дадоха газ към града. По пътя никой не отрони дума.

В „Свирката” ги очакваха. Тенчо няколко пъти поглеждаше демонстративно към часовника си, отдавна бе време да затваря, но останалите се правеха, че не забелязват. На кръчмаря не му даде сърце да ги гони.

- Още по едно, за последно. Пешеходеца има рожден ден – обяви още от вратата Доктора.

Посрещнаха ги с шумни възклицания. Тенчо побърза да напълни чашите.

- Честита ти двестагодишнина! – тържествено каза Доктора, вдигнал пълната си чаша.

- О, вече съм на триста – отвърна Пешеходеца и отпи от лимонадата си.

Ангелите на Мартин

Коледният базар в училището на Мартин приключи за по-малко от трийсет минути. Сувенирите и украшенията, изработени от децата, бяха подредени върху дълга маса в учителската стая, а около нея се бяха натрупали родителите, които купуваха настървено. Учителката, която държеше кутията за парите едва смогваше да я поднесе навреме към всички ръце, протегнати да пуснат левчета.

Базарът беше благотворителен – за Мая, петокласничка от училището на Мартин. Предстоеше й тежка операция, за която бе необходима значителна сума. Пешеходеца не бе запомнил диагнозата на момичето. Беше нещо сложно и дълго, звучащо застрашително дори на латински. Той избягваше да запомня имената на болестите, воден от мрачното суеверие, че ако назовеш злото, то неминуемо ще те сполети.

Мая беше в инвалидна количка от месеци, а операцията й бе насрочена в първите дни на Новата година. Това не бе единствената благотворителна кампания за нея, но бе най-мащабната. Беше Коледа все пак.

Натрупаните на масата експонати изчезваха с поразителна скорост. Пешеходеца също бе отделил десет лева и избра миниатюрна елха, направена от шишарка, празнично украсена. Взе я внимателно в ръце, пусна парите в кутията и се огледа за сина си. Мартин стоеше в ъгъла до прозореца, втренчил поглед в масата. Всичко беше ометено. Покривката се бе нагърчила от многото ръце, бързащи да грабнат избрания предмет.

От стотината експонати беше останала една единствена коледна картичка, белееща се самотно върху зелената покривка.

Пешеходеца се приближи до сина си.

- Ще си тръгваме ли?

Мартин мълчеше. Учителската стая вече бе почти празна, само неколцина педагози в другия край брояха събраните пари.

Мартин преглътна мъчително.

- Моята картичка. Никой не я хареса. Много е грозна.

Пешеходеца се вгледа в нея. На картичката бе нарисувано момиче с разпилени дълги коси, хванато за ръце от два ангела с разперени криле. Фигурите бяха разкривени и несъразмерни. Крилете на ангелите изпълваха целия лист и приличаха на огромни облаци над трите мънички грозни фигурки.

- Никой не я купи – Мартин подсмъркна.

Очите му бяха станали дълбоки и влажни, а една издайническа сълза се търкулна по лявата му буза. Момчето изви глава и обърна дясната страна към баща си.

Мъжете не плачат, нали?

Пешеходеца много пъти бе изпитвал чувство на безсилие в живота си. Но днешната безпомощност не можеше да се сравни с нищо.

Мартин бе обърнал гръб на масата и се вглеждаше в тъмнината през прозореца. Пешеходеца се пресегна и взе картичката. Мушна я в джоба си. После хвана сина си за ръка и двамата бавно излязоха навън в мрака.

Първата неделя на януари бе слънчева, но много студена. Пешеходеца излезе на обичайната си сутрешна разходка, както бе свикнал още от времето, когато имаха куче. На входа се спря изненадан. В пощенската им кутия имаше писмо. Вратата на кутията отдавна бе изкъртена, дълго време вися изкривена на пантите, докато накрая изчезна съвсем. А писмо там не бе попадало от десетилетия.

Той протегна ръка и взе плика. Нямаше грешка, писмото бе до него.

Погледна подателя и се сети. Веднага след Коледа бе изпратил картичката с разкривените фигури в болницата за Мая. Не бе сигурен дали в болниците получават писма за пациентите, но вътрешното чувство му подсказваше, че коледните картички не са като обикновените и винаги пристигат където трябва. Дълго бе размишлявал какво да прави с останалата от благотворителния базар рисунка на сина си. След тази вечер Мартин бе подозрително весел и палав. Но той знаеше - децата бързо менят настроенията си, но някои случки се запечатват завинаги в паметта им.

Пешеходеца пое обратно по стълбите. Невероятно, Мартин вече се бе събудил, но още се протягаше в леглото. Пешеходеца приседна до него с плика в ръце.

Зачуди се дали не бе по-добре първо да прочете писмото, преди да го покаже на сина си. Но малкият вече го бе видял.

Разпечата го решително и извади писмото. Мартин се надигна и впери поглед в листа.

„Благодаря за прекрасната коледна картичка. Тя беше единствената, която получихме тук в болницата“.

Пешеходеца пое дълбоко въздух. Усети, че чете на глас, макар очите на Мартин също толкова бързо да пробягваха по редовете. „Пише ви майката на Мая. Тя вече е оперирана. Всичко мина добре. Вчера дори стана от леглото, което не беше правила от шест месеца. Лекарят я видя и се скара, защото това трябвало да стане поне след десет дни. После докторът видя картичката на болничното шкафче и каза, че сигурно двата ангела са хванали за ръце Мая и са й помогнали да стане“.

Пешеходеца усети, че гърлото му пресъхва.

„Мая все още не може да държи химикал в ръка, продължаваше писмото, но поръча да ви кажа, че според нея грозни ангели няма“.

Пешеходеца остави листа на масата и погледна сина си.

Мартин бе вперил поглед в листа. Очите му бяха станали големи, дълбоки и тъмни.

Като на стогодишно дете.

Другият свят, зад ъгъла

Още докато разказваше историята в Свирката, Пешеходеца осъзна, че няма достатъчно изразителни думи, с които да опише живописната сцена. Някои неща просто трябва да се видят и да се чуят. Но въпреки това продължи.

Беше в онова, другото заведение на квартала. Не точно заведение, по-скоро дъсчен навес към хранителния магазин, скован от дърво, с три прозорчета към улицата. Покрай двете стени имаше пейки, боядисани надве натри с кафява блажна боя.

Двамата старци седяха, изпънали гърбове, край масата в ъгъла и пиеха бира. Пешеходеца се озова там съвсем случайно, бе влязъл да купи хляб, но внезапно го осени желание за една лимонада. Може би защото рестото бе точно колкото за лимонада.

Познаваше единия от старците – бай Михал, бивш дърводелец, живееше в блока до техния. Другият бе непознат, но също на преклонна възраст – над осемдесетте. Седеше в изправена патриаршеска поза, положил величествено двете си ръце върху бастуна.

Бай Михал пък бе омотал шал върху главата си като чалма, единият край висеше от дясната му страна като пискюл. Заради зъбобол.

- Много ме болят, особено нощно време. Теб не те ли болят зъбите през нощта?

- Че отде да знам. Аз спя в другата стая – насмешливо отвърна другият и посегна към бирата си.

Пещеходеца стисна зъби да не се разсмее. Загледа се през прозореца, сякаш нехае за разговора им, но наостри уши.

Ако навития шал около главата на бай Михал беше червено-бял, щеше да прилича на Дядо Коледа, особено с пискюла, който се люлееше насам натам при всяко движение. Сега обаче изглеждаше като мръсносиво копие на добрия старец.

Наближаваше Коледа, но вместо празнично, бяло и весело, времето бе мрачно, мъгливо и меланхолично. Децата сигурно биха видели в мъгливите очертания на дърветата феи и магьосници, но старците явно виждаха друго.

- Тая, инкасаторката за водата, мина ли да засече водомерите? – попита дядото с бастуна.

- Още е рано. Минава на петнайсто число.

- Значи утре.

- Значи вдругиден. Днес е тринайсти – натърти бай Михал.

Събеседникът му премигна, но изпъна гръб и зае още по-достолепна поза. Ръцете му стиснаха дръжката на бастуна до побеляване.

- Ще я изчакам аз. Написала ми е двайсет кубика за миналия месец. За по-миналия – двайсет и пет. За предишния пак двайсет. Ама аз пазя бележките. Като дойде този път, ще се разправя с мен. Аз да нямам язовир в хола? Какви са тия кубици? Откъде? – старецът толкова се разлюти, че бастунът затрепери.

- Двайсет кубика? Много бе! Ние харчим седем-осем. Абе тия правят каквото си искат – философски заключи бай Михал и отпи от бирата си.

- Да, ама тоя път ще се разправя с мен! Ще ида до началника чак. Няма да оставя така тая работа – гневеше се старецът.

Пешеходеца продължава да зяпа през прозореца, но не изпускаше и дума. Досега успяваше да сподавя смеха си.

- Стана ли време за сериала? Колко е часът? – сепна се бай Михал, съзрял дъното на бутилката си.

- Седем без осем минути – тържествено отвърна другият, вдигнал ритуално лявата ръка на педя от носа си.

Бай Михал на свой ред приближи своя часовник до очите си.

- Седем без дванайсет – отсече.

Дядото с бастуна се засегна. Размаха лявата си ръка, изпод ръкава се виждаше огромен часовник.

- Тази сутрин го сверих по телевизията – рече с превъзходство.

Бай Михал махна пренебрежително с ръка.

- Абе ти още ли вярваш на телевизията?

Тук Пешеходеца се изправи и бързо излезе навън, където даде воля на смеха си.

В „Свирката” също се забавляваха от сърце. Усмихна се дори Тенчо Кръчмаря. „Онова” заведение зад ъгъла бе обект на непрекъснати подигравки от обществото на истинската българска кръчма. Там цените бяха като в магазина, но пък Тенчо държеше положението под контрол и не позволяваше цената на бирата при него да е по-висока от магазина с повече от десет стотинки. Напълно пренебрежима надценка, но не и за старците, които цепеха стотинката на две.

- Да им имам проблемите на дъртаците – заяви Васил Доктора.

След няколкомесечно заместване на фелдшер титуляр по селата отново беше без работа. Всеки друг проблем му изглеждаше като глезотия.

Но усети, че е прекалил.

- Старост... Животът им е сериалът, сметката за ток и магазина. И ние ще сме същите.

Доктора вдигна чашата си за наздравица, останалите мълчаливо се съгласиха с него и също взеха чашите си в ръце. Пешеходеца нямаше чаша. Пиеше лимонадата си направо от бутилката. Премълча това, което му беше на езика.

Вратата на кръчмата се отвори със замах и Ванко Тенекеджията влетя като човек, бързащ за последния влак.

- Тенчо, двойна.

Кръчмарят кимна и ловко постави пред себе си чиста чаша. Бутилката издаде жизнерадостен звук.

- Много работа днес – оплака се Ванко и отпи огромна първа глътка. – Абе тая, инкасаторката за водата, минавала ли е? Начукала ми е двайсет кубика, мамицата й.

Бълващ пушек бус одимява Хасково по два пъти на час

На видеото е бус на градския транспорт. 102 минава през центъра на Хасково и Кенана два пъти на всеки час. Екология?! Чист въздух?! Електроавтобуси?! Някоя институция да се е сезирала? Клипът е заснет в Кенана малко преди отбивката за Старческия дом.

Господа съдебни заседатели

Днес беше дебютът на Кирчо като адвокат в съдебна зала. Цялото постоянно присъствие в „Свирката” бе събрано във вторник вечерта на двете маси до бара и чакаше триумфалната му поява. Минаваше седем часа обаче, а новоизлюпеният защитник на световната невинност се бавеше.

- Големите адвокати са така. Винаги закъсняват – с тон на врял и кипял рече Ванко Тенекеджията. Но си помисли, че Кирчо може и да се е издънил в първата си пледоария пред съдия. По настъпилото мълчание се досети, че и на останалите им минава тази мисъл.

Васил Доктора поклати глава и погледна скришом часовника си.

- Ще дойде – каза убедено.

- Разбира се – потвърди Пешеходеца и вдигна поглед от лимонадата си.

Вратата се отвори с трясък. Кирчо адвокатът спря на прага и издърпа след себе си дребна мършава фигура. Циганин с щръкнала коса и блестящи черни очи, които се въртяха неспокойно.

- Това е Сашко от Ямбол – заяви тържествено Кирчо и махна към кръчмаря. Тенчо вече свещенодействаше над приготвените отдавна чаши. Асортиментът в „Свирката” не беше кой знае какво – водка, ракия, коняк. Но пък в достатъчно количество. Тенчо подаваше пълните чаши над бара, внимателната ръка на Доктора ги поемаше и ги пускаше по трасето.

- Това ли е първият ти клиент? – попита Ванко тенекеджията, като се стараеше думите му да не звучат презрително.

- Това е – гордо отвърна Кирчо. – Прокурорът искаше да му наложат мярка за неотклонение „задържане под стража”, но го измъкнах. Двеста лева гаранция.

- Бате Кирчо е голям адвокат – вметна Сашко, пое подадената му чаша и я помириса. Ракия.

Бате му Кирчо бе поне десетина години по-млад от него.

- Бях назначен служебно от съда – обясни за протокола пресният адвокат.

- Какво е направил? – попита Захари.

Същественият въпрос. Кирчо побърза да отпие здрава глътка, преди да отговори.

- Сашко е амбулант. Пътува до Турция, купува оттам евтини стоки – прах за пране, сапуни, дрехи, различни дреболии, и ги продава тук. Миналия ден на границата се набутал между шамарите, докато полицията арестувала група трафиканти на хероин.

Всички се заслушаха. Сашко усети, че погледите са насочени към адвоката му и с небрежен жест посегна към чинията с нарязан салам на масата. Бяха забравили да му дадат вилица, но нима тази подробност може да спре гладния?

Трафикантите се движели с няколко коли. От първата усетили, че влизат в капан и предупредили останалите от бандата. Хероинът бил скрит в туби с перилен препарат. От втората кола успели да изхвърлят в движение три от тях.

Сашко от Ямбол в това време минавал граничния пункт пеша, натоварен с торбите със стока от Турция. Съзрял една от тях да лежи безстопанствена на банкета. Веднага я грабнал, благославяйки късмета си. Тубата била с надпис на известна марка скъп препарат.

Само след стотина крачки го пресрещнали трима от цивилните ченгета, участващи в операцията.

- Откъде взе тази туба? – попитали го.

- Моя си е! – заклел се Сашко с ръка на сърцето и стиснал още по-здраво тубата с другата ръка.

Арестували го. В пластмасовия съд имало над три килограма хероин.

- Завалията – съчувствено рече Васил Доктора.

Сашко понечи да посегне отново към чинията със салама, но усети погледите върху себе си и ръката му увисна във въздуха.

Пешеходеца осъзна драмата му и побутна чинията към него.

- Вземи си. Тенчо, нарежи още салам.

Мезето си го носеха сами. „Свирката” беше кръчма от спартански тип и не предлагаше глезотии. Тенчо ловко наряза половината колбас в друга чиния и я постави пред амбуланта. След кратко колебание остави до нея ножа, дъската за рязане и останалия салам.

- И как успя да го измъкнеш? – върна се на темата Захари.

Кирчо поизправи рамене. Следваше най-важната част.

- Когато се гледа мярка за неотклонение, адвокатите обикновено говорят едно и също – започна той. По време на стажа си се беше наслушал на еднаквите пледоарии.

- За да оставят някого в ареста, са необходими три условия. Първото е да са сигурни, че е извършил престъплението. Наричат го „обосновано предположение”. Доста разтегливо понятие - усмихна се той. – Второто: да има опасност да се укрие, тоест да няма постоянен адрес, работа, семейство. И третото – да има вероятност да извърши ново престъпление.

Кирчо направи пауза, колкото да отпие глътка от водката си. Всички слушаха внимателно. Сашко гризеше настървено парче салам.

- Докато говорех, имах чувството, че съдията спи с отворени очи – продължи адвокатът. – И нищо чудно, повтарях като папагал същите думи, които бяха слушал стотици пъти. Бях стигнал дотам, че Сашко има жена и две деца. И тогава забих на съдията един железен аргумент, хрумнал ми в момента. Казах: „Господин съдия, на света няма по-сигурна мярка за неотклонение от собствената съпруга”.

Всички се засмяха. Пешеходеца – с половин уста.

- Абе... вярно си е. Но не винаги – почеса се по главата Васил Доктора.

- Е, нищо не може да е вярно завинаги – не се даде адвокатът.

- А този съдия женен ли е? – попита Захари.

Кирчо сви рамене. Беше правоспособен адвокат от два дни, тепърва щеше да изучава биографиите на магистратите.

- След като успях да го събудя, съдията се оттегли да решава. После остави в ареста останалите петима, освободи под гаранция само Сашко от Ямбол - тържествено приключи той. Вдигна чаша за наздравица.

- За първата спечелена битка в съда. Да печелиш и следващите! – пожела Доктора с вдигната чаша.

- Първата беше лесна. Да не забравяме все пак, че клиентът ми е невинен – скромно отвърна Кирчо.

- А ти сигурен ли си, че всичко е било точно така, както ти го разказва той – попита Захари, сочейки с глава към Сашко.

- Истинският адвокат винаги трябва да твърди: „Всеки е невинен до доказване на противното. А моят клиент – и след това” – отвърна Кирчо и се надигна от стола.

- Ще тръгваме. Сашко тази вечер ще спи у нас, защото вече няма рейс за Ямбол.

Доктора поклати глава неодобрително:

- Не можеш да прибираш всичките си клиенти вкъщи.

- Prior tempore, prior iure – отвърна нахакано Кирчо и преведе: - Първият във времето е пръв по право. Сашко ми е първият клиент. Да го оставя на улицата ли?

Главата на новоизлюпеният адвокат гъмжеше от латински сентенции и желание за борба със световната несправедливост.

Сашко закопча якето си. Огледа се предпазливо, но всички бяха зяпнали адвоката му. Плъзна ръка по масата, прибра останалото парче салам и го мушна в джоба си.

Забеляза го само Пешеходеца.

Остана безмълвен. Когато човек навърши триста години, малко неща в живота могат да го изненадат.

- Господа съдебни заседатели – прозвуча гласът на Тенчо, - затваряме!

Болнав свят

В „Свирката” нямаше никого, ако не броим Тенчо кръчмаря. Минаваше седем вечерта, а всички маси бяха пусти. Не звучеше дори музика.

Тенчо стоеше зад бара и омърлушено решаваше поредната кръстословица. Това бе обичайното му дневно занимание. Дотолкова се бе обиграл в разгадаването и комбинирането на букви и думи, та вече имаше чувството, че всички вестници публикуват едни и същи ребуси. Вечер обаче рядко му оставаше време за губене. Но не и тази.

Почеса се по тила и хвърли разсеян поглед към пустото помещение. Поклати глава и погледна часовника. Девет и десет, а няма нито един клиент.

Вратата се открехна. Пешеходеца подаде глава и сякаш се поколеба дали да влезе. Кръчмарят обаче вече го бе съзрял, така че прекрачи прага.

Тенчо сгъна вестника с кръстословицата и го мушна отдолу.

- Къде са се дянали всички? – Пешеходеца приседна на най-близката маса, където обикновено се събираха картоиграчите.

- Грип – кратко отвърна Тенчо.

Не си падаше по дългите обяснения. Добави само:

- Болен свят.

Вирусът вилнееше из града като разгневена варварска орда и поваляше стотици всеки ден. Училищата бяха затворени за седмица, болницата прекрати операциите и забрани свижданията. Поне половината служители от всяка фирма в града се бяха тръшнали болни.

А от „Свирката” - всички.

- Лимонада ли? – свойски попита Тенчо.

Пешеходеца кимна.

- В тефтера?

В тефтера означаваше на вересия. Пешеходеца се насили да кимне повторно. Приближи се до бара и се облегна на плота в очакване на питието си.

Тенчо обаче първо измъкна тетрадката и я запрелиства. Пешеходеца се втренчи в нея. Беше дебела и изпълнена почти цялата. Забеляза имената на повечето постоянни клиенти на „Свирката”, изписани с големи букви в началото на личната им страницата. Името на Доктора също беше там. И дори на Ванко Тенекеджията.

Пешеходеца ахна.

- Всички ли са тук? – попита с прегракнал глас.

- Че как – възкликна кръчмарят. Понякога си мислеше, че тетрадката с вересиите в „Свирката” е точно копие на Божия тефтер. Нито едно име не бе пропуснато.

- Бедняшки свят – вметна Тенчо и старателно вписа поредния борч на Пешеходеца. Една лимонада. Трийсет и пет стотинки.

- Аз май водя класацията – облиза пресъхналите си устни Пешеходеца, плъзгайки поглед по дългия списък под името му.

- По лимонади да – изсмя се кръчмарят. – Но като сума си на опашката.

Той мушна тетрадката под бара и се изсмя отново.

Кой знае на какво. Понякога хората не могат да обяснят на какво се смеят, особено когато не им е до смях.

Пешеходеца взе бутилката и седна замислен на масата. Не бе очаквал, че хората, които виждаше всяка вечер да хвърлят настървено заровете или да пляскат със замах картите на масата, са потънали в дългове. Честно казано, всеки от тях изглеждаше по-заможен от самия кръчмар. „Свирката” бе грозно тенекиено кръчме, което едва ли носеше някаква печалба. От общината го бяха нарочили за събаряне отдавна. Беше просто въпрос на време да изчезне.

А всички те бяха в тефтера на Тенчо. Гледай ти.

Входната врата изскърца и бавно се отвори. Вратата на „Свирката” бе добре смазана и обикновено не издаваше звук. Май скърцаше само когато влизат непознати.

Мъжът бе около петдесетгодишен, с побеляла коса и бабаитски накривена кафява платнена шапка. С няколко едри крачки стигна бара.

- Де го Ванко? Цяла вечер го търся?

Кръчмарят сви рамене. Не съм го виждал.

- Жена му каза, че бил болен. Крие го, според мен – обвинително заяви новодошлият.

Кръчмарят се усмихна криво.

- Понякога хората просто казват истината.

Пешеходеца мълчаливо оцени думите му и скришом вдигна лимонадата си за наздравица. Тенчо остана невъзмутим.

Мъжът бавно свали шапката си и се почеса замислено по темето.

- Дай една водка. И сода.

- Три и петдесет – твърдо каза кръчмарят, без да мръдне.

Мъжът бръкна в джоба. Извади смачкани банкноти и отброи сумата на плота. Добави монета и зачака.

Тенчо наля водката и му я подаде. Поколеба се, после сипа и на себе си едно малко.

Непознатият се настани на масата до Пешеходеца и отпи мощна глътка. Шумно издиша и надигна шишето с газирана вода, после го тракна шумно на масата.

- Заради Ванката губя двеста лева тази вечер – обясни с извинителен тон. - Ремонтира едно рено, чудесна кола, но собственикът е решил да я продава. Намерил съм купувач, моят дял е две стотачки. А не мога да открия майстора - оплака се накрая.

- И утре е ден - философски отбеляза кръчмарят. Малката водка му действаше умиротворително.

- Утре... - изсумтя мъжът. - Утре я камилата, я камиларя... Абе има още едно рено за продаване, но не го бива толкова. Клиентът сигурно ще свали поне стотачка.

Непознатият изпи останалата водка на един дъх и се изправи.

- Ама сто е повече от нищо. Ще ида да я видя – нахлупи кафявата шапка на главата, махна неопределено с ръка и се понесе към изхода.

Вратата отново изскърца.

Тенчо сипа със замах нова доза в празната си чаша и я пресуши на един дъх. Намираха се в кръчма, все някой трябва да пие.

- Двеста лева комисиона... Разбойник – промърмори.

Пешеходеца не бе сигурен дали е чул правилно, затова отвърна предпазливо:

- Ами... и това си е болест...

Кръчмарят скептично поклати глава:

- Болест… Ама не вярвам да е вирус…

Тенчо хвърли жаден поглед към бутилката, но се отказа. Ще се прибере и той една вечер навреме като хората, ще погледа телевизия, ще се скара с жената. Стана късно и бе ясно, че повече никой няма да пристъпи в „Свирката”.

Пешеходеца се надигна.

- Аз ще тръгвам.

Тенчо не отговори, вперил поглед в изкушаващата бутилка водка. Беше пълна повече от половината.

Врата се затвори безмълвно зад Пешеходеца. Той вдъхна с пълни гърди и тръгна невъзмутим в нощта сред блуждаещите варварски вируси.

Българският хленч

Българинът обича да хленчи. Артистично. Понякога – с апломб. И ако не успее да се разплаче, докато се оплаква, е готов да разплаче този, който го слуша. Той хленчи, защото е платил току-що каското за чисто новата си кола. Слушаш го с нескрита завист. От време на време се включваш в хленча с типичното за българина: „Да ти имам проблемите“…

Само че му нямаш проблемите. И ти иде да завиеш от яд. Насълзяват ти се очите, защото българският хленч е начин да се похвали. Да, българският хленч е българското фукане. Оплаква се българинът, че е теглил заем, защото вдигнал сватба на щерката. Вярно, сватбата е за чудо и приказ, но той говори за заема – каква лихва ще плати, колко хора са се напили на сватбата, сватовете колко били богати – те имали готови пари и не теглили никакъв заем. В добро семейство отишла дъщеря им… Като че ли продават дъщеря.

Обикновено българинът хленчи за пари. Сигурно защото очаква всеки, който го срещне на улицата да му поиска назаем. Българинът не тегли пари от банките, българинът тегли от банките. И като те срещне, започва да се хвали. Как са му вдигнали лихвите, как едва свързвал двата края. И всичко свързва с пари. Българинът се срамува от духовното и нито се оплаква, нито се хвали с него. Дори когато говори за книги, той обяснява колко е плакал над тях, а не какво е научил от книгата. Българинът най-мрази да изпитва удоволствие. За него сексът е наказание. И псува на майка с намерението да ти стане баща. Или поне баща на брат ти. Не му е чужда и содомията – гони прасето из двора с гол в ръката нож, пък се заканва сексуално на майка му. Като нагледно обяснява на прасето къде точно какво ще направи. Прасето квичи на някакъв странен език и добре, че не знае български, защото от тези закани може да получи инфаркт.

Като докопа прасето и още докато го пърли, българинът започва да се оплаква на дошлите да го чуят съседи. Колко пари му изяло прасето, като пред очите им изчислява колко кофи с помия изяло, колко жито е купил за него, колко точно гюбре е изринал от свинарника – въобще не си задава въпроса, че гюбре се рине от обор, от кочина се ринат лайна…

Хленчи за свинските си несгоди българинът с надеждата, че тези, които са дошли да му помагат, няма да вземат от месото, което по традиция им се полага. Сядат после с парче кожа в ръка – докато жена му пържи дроб и бели бъбреци – та сядат с по парче кожа колачите, навита като пергаментово четмо и греяна ракия, и започват да съжаляват стопанина. Колкото повече ракия пият, толкова повече го съжаляват. А когато той стигне до сина си, който още спи, но като види, че Гошко – прасето традиционно е Гошко – та, като види, че Гошко не е между живите свини, ще ореве махалата от рев… И ще трябва да купува друго прасе, за да успокои сина си. Последният хленч е за това, че пак ще се мъчи. На другия ден всички участници в събитието се оплакват от случилото се.

Държат се за главите и се хвалят, че ги болят всички налични глави, оплаквайки се колко ракия минала през всяка една поотделно. Българинът обича да хленчи. Погледнете само учебниците по история. Ама те оревават орталъка как през век, през два изпадат в няколко вековно робство. Други народи, изпаднат ли в такова, докато не се освободят, не спират да се борят. Но българинът се гордее с петте си века робия. И хленчи, че е бил под робство с такава гордост, с каквато други нации не се хвалят, ако са покорили друг народ. И обичаме да изпадаме в робство не за друго, а да си попъшкаме няколко века. Ама в последно време робствата ни все по няколко десетилетия траят. Тъкмо да почнеш да пъшкаш, и дошли американците да те освободят. Докато го освободят, българинът се оплаква от поробителя.

После започва да се оплаква от освободителя, като не забравя да забележи, че във вените му тече освободителска и поробителска кръв, защото и едните, и другите били изнасилвали баба му. И тя, постоянно бременна, не е имала време да се изкачи до скалата, за да се хвърли оттам като една горда българка. Но споделяла, че веднъж да роди от поробителя, ще иде и ще се хвърли от скалата. Но го прави в прегръдките на освободителя… Българският хленч край няма. Ето, и сега. Уж седнах да пиша за хленча на българина, пък някак го направих с любов към него.

Христо Стоянов

Счупената ваза

Пешеходеца отвори входната врата и онемя. На стълбището стоеше Катя.

Жена му.

Бившата всъщност.

Понечи да затръшне вратата под носа й, но ръцете му го предадоха. Дори отстъпи крачка назад и тя влезе в коридора. Изглеждаше напрегната, но неотстъпчива.

Пешеходеца се примири.

- Влез.

Оставаха два дни до Коледа. Оскъдният снежец бе покрил града с тънка покривка, изпод която вече избиваха черните кални следи от автомобилни гуми. Но продължаваше да вали и надеждата за бяла Коледа бе жива.

Мартин все още бе на училище. Днес ги разпускаха до 6 януари. Сигурно пишеха списъците с книги, които трябваше да прочетат през ваканцията. Катя огледа нетърпеливо обстановката в хола. Нямаше да си признае, но всъщност търсеше следи от жена. Стаята бе подредена, но си личеше мъжката ръка – нещата са си на мястото, но обикновено не най-подходящото.

Всичко бе както преди четири години, когато, отчаяна от безизходицата, напусна дома си. Но бе ужасно овехтяло, сякаш са минали столетия.

Тя се отпусна вдървено на дивана. Пешеходеца стърчеше насред стаята и се чудеше къде да дене ръцете си. Накрая ги пъхна в джобовете на панталона. Понякога и от празния джоб има полза.

- Марти? – попита тя.

- Още е на училище. Свършват след два часа.

Той застана прав срещу нея, все още с ръце в джобовете. Събра цялата си твърдост.

- Защо се върна?

Искаше да прозвучи яростно, но май не се получи.

Тя само въздъхна.

Погледът й се плъзна по рафтовете на холната секция отсреща и се спря на вазата. Беше керамична, тумбеста в основата си, елегантно изтъняваща към отвора, с релефни орнаменти. След падане от масата преди години се бе сцепила на две, но Пешеходеца я бе залепил майсторски и счупеното дори не личеше. Но останалите три вази липсваха.

Някога, в добрите години на семейно благополучие, бяха започнали да ги колекционират. Първата купиха по някакъв повод – кристална, някак надменно пищна. Неутрализираха красотата й със семпла керамика няколко месеца по-късно. След третата решиха да спрат. „Ако в стаята има двайсет вази, човек не може да види нито една. Колкото и да са красиви. Няма да купуваме повече, нека останат само три”, заяви тя твърдо. Пешеходеца се съгласи.

На другия ден купиха четвъртата. Тази, която оцеля след падането. Не устояха на изящната й форма. Но сетне наистина спряха. Тя се отърси от спомените.

- Изпратих ти три писма – каза обвинително.

Пешеходеца не отрече. Бяха пристигали в самия край на декември през последните три години, но той не бе отворил нито едно. Лежаха в чекмеджето. И трите бяха пуснати от малко градче в Германия, близо до Мюнхен. Пешеходеца бе проверил на картата. Но не отвори пликовете. Воден от неясно чувство за вина, той издърпа чекмеджето и ги извади. Отвори първото. Видя два автобусни билета до Мюнхен. Имаше и лист, изпъстрен с печати. Беше нотариално заверено съгласие непълнолетният им син да пресече границата с баща си. Бе помислила за всичко, призна той мислено. Но това не извиняваше предателството.

Нито премахваше спомена за онова тягостно януарско утро преди четири години, когато се събуди и откри, че жена му я няма. Беше си тръгнала без да каже дума.

Пешеходеца остави писмата. Лицето му бе каменно.

Тя се сгърчи. Изправи се.

- Нося подаръци за Мартин. Кога да дойда?

- Утре – отвърна той безизразно. – След пет.

Не стана да я изпрати. Седеше, забил поглед в пликовете на масата. Отвори останалите два. В тях имаше същото – автобусни билети и нотариален документ за Мартин.

При получаването на всяко едно от тях Пешеходеца бе чупил по една ваза. Бе заставал ритуално в коридора и ги бе пускал от височината на гърдите си на мозаечния под. Ставаха на десетки назъбени парченца. Беше ги събрал с метлата.

Изправи се бавно и взе последната ваза. Излезе в коридора и я вдигна пред гърдите си. Бавно разтвори пръсти.

Вазата изтропа на мозайката, но не се счупи. Той се взря невярващо в нозете си.

Беше Бъдни вечер. Бе обяснил на Мартин, че майка му се е върнала след продължително пътуване по света. Малкият кимаше с разбиране, но не бе особено въодушевен. Сякаш я бе забравил.

Когато Катя влезе, помъкнала огромен пакет, овързан с разноцветни панделки, Мартин излетя от стаята си, но в коридора се спря нерешително. Майката от спомените бе по-красива, отколкото истинската. И нямаше тези тъмни кръгове под очите.

Тя разтвори ръце. Малкият се сгуши в нея и усети миризмата. Онази, забравената. Беше същата. Мартин се притисна с всички сили и усети как тя потръпна и също го притисна към себе си.

Пешеходеца пристъпваше неловко от крак на крак. Бутна вратата към хола.

- Заповядай – каза стеснително, сякаш я кани на първа среща.

Тя пристъпи в стаята. В средата на масата бе сложена старата счупена ваза. Тя го погледна въпросително.

- Счупеното излезе най-здраво – кратко каза той.

Масата бе сервирана за трима.

Топлината на свещта

Пешеходеца дори не си спомняше откога не е давал пари назаем. Случвало се е, разбира се, но много отдавна, в друго време и друг живот. Повечето хора не обичат да дават заеми. За Пешеходеца обаче това беше доказателство, че съществува, че го има. Че поне нещо, макар и дребно, зависи от него в тази огромна шарена въртележка, в която нищо не зависи от човека. За съжаление, през последните лениви години, вече цяла върволица, не бе откривал в себе си доказателство за живот. Затова потръпна вътрешно, когато в сряда вечерта в „Свирката” Васил докторът каза: - Мама му стара, изпускам страшно изгодна кола заради сто лева. Табладжиите извиха глави към него, а трополенето на зарчетата секна. Ванко тенекеджията го погледна въпросително. - Един колега заминава да работи в чужбина. Продава опела си за шест хиляди. Колата е на четири години, перфектна. Струва поне двойно. Ванко кимна. Немските коли държаха цена. Доколкото можеше да прецени, сделката наистина я биваше. - Сто лева! – изсмя се той. – Защо не се пазарите? Бутни му цената с една стотачка, какво толкова. Докторът отпи от водката си. - Ами аз се пазарих. – въздъхна. – Колегата в началото искаше осем бона. Смъкнахме до шест, за повече не иска да чуе. Прав е човекът – добави и отново надигна чашата. Зарчетата изтрополяха. Ситуацията бе изяснена и табладжиите подновиха играта. - И не можеш да намериш сто лева? – подигравателно попита Ванко. - Събрах, колкото можах – тросна се докторът. – Докарах ги до пет и деветстотин. А заплата – другата седмица. Колегата обаче лети в петък и не може да чака. Пешеходеца напипа банкнотите в джоба си. Днес бе взел парите си от бюрото по труда. Сто трийсет и осем. С осемдесет и два от тях обаче трябваше да плати тока. Крайният срок изтичаше следващата сряда. Не го ли стореше още утре, рискуваше да стои на тъмно. Изкушения всякакви. Ако ги дадеше на Васил доктора обаче, бяха на абсолютно сигурно място. Като в банка. - Аз ще ти дам сто лева – каза. В „Свирката” настана тишина като след гръмотевица. Ръката, с която надигаше водката, застина пред лицето на доктора. Той бавно остави чашата на масата. - Пешеходец, остави тая работа – рече. Имаше нещо извратено в това да вземеш назаем от най-големия бедняк. Ванко тенекеджията се опита да преброи наум парите си. Двеста, двеста и няколко лева. Плъзна ръка към джоба си, но погледна сиящото лице на Пешеходеца и се отказа. Поклати глава. - Какво им е на моите пари? Да не са по-лоши от другите? – попита Пешеходеца. – Докторе, кога взимаш заплата? - В понеделник. - Тогава до вторник – рече Пешеходеца. Извади от джоба си двете петдесетачки и ги постави на масата. Васил докторът се вкамени. Погледна към останалите, но всички мълчаха. Той разкърши рамене. После се пресегна и взе парите. - Добре. Лицето на Пешеходеца грейна. Тенчо кръчмарят ги бе наблюдавал безмълвно иззад бара. Поклати неодобрително глава и се върна към сметките си. Във вторник вечерта Васил докторът влезе посърнал в „Свирката”. Пешеходеца бе пристигнал само преди минути и седеше самотен до прозореца. Другите още ги нямаше. - Стана засечка - рече докторът и приседна с неудобство в края на масата. Пешеходеца го погледна с ням въпрос. Утре е сряда, помисли си, но запази самообладание. - И на вас ли ви бавят заплатите? - Не, не – отрече докторът. – Но ги превеждат по сметка. Обаче се оказа, че картата ми е изтекла. Отидох в банката да я подновя, но ми казаха, че ще мога да тегля пари след седем дни. Бе изрекъл всичко на един дъх. Погледна към Пешеходеца, но той изглеждаше невъзмутим. - Няма нищо - каза той. – Голяма работа. - Обиколил съм всички приятели за заеми заради скапаната кола, но ако трябва, пак ще ида – рече докторът. - О, няма нужда – отвърна Пешеходеца. Проклетата сряда измина, а в четвъртък бе финалът на турнира по табла. Играчите хвърляха настървено заровете, заобиколени от разгорещени зяпачи. Дори Тенчо кръчмарят хвърляше по едно око. Играеха със залози, а това вече превръщаше играта в част от живота. Пешеходеца пиеше лимонадата си на съседната маса и слушаше трополенето на заровете по дъската и възклицанията на публиката. - Еци! – възторжено обяви единият от играчите. Пешеходеца следеше разсеяно играта. В „Свирката” влезе синът му и го потърси с поглед. После се втурна към него. - Тате, нямаме ток! - По-тихо, Мартине! – изсъска Пешеходеца. Никой не им обърна внимание. Чу само Тенчо кръчмарят. Лицето му се изопна, посегна към чекмеджето, където държеше парите. После съобрази, че минава седем часа и касите на Енергото отдавна са затворени. Поклати глава и се загледа замислено през прозореца. Пешеходеца хвана Мартин за ръката и незабелязано напуснаха кръчмата. Навън вече се бе смрачило, прозорците на съседните блокове светеха. Откъм улицата се виждаше тяхната кухня, единствена потънала в мрак. Двамата прекосиха мълчаливо парка и влязоха в блока. Пешеходеца стисна малката ръка на сина си и го поведе по стълбите. Когато влязоха в апартамента я пусна и опипом стигна до кухнята, където държеше кибрита. Запали свещ и я закрепи на масата. Откакто Катя ги бе напуснала, Пешеходеца се бе превърнал в превъзходен готвач. От нищо правеше вкусотии. Сега обаче трябваше на надмине себе си и да приготви вечеря без помощта на печката. Наряза сирене, откри в хладилника десетина маслини, отвори кутия с маргарин. Нареди всичко на масата. Мартин седна срещу него. Свещта осветяваше малката стая с мека трепкаща светлина. Малкият протегна ръка към нея. - Свети – каза. После добави: - И топли. Пешеходеца също протегна длан към трепкащото пламъче. - Да – потвърди. – И топли.

И кметът обеща, но… община Хасково не може да се справи с една локва

От години много хора газят кал до колене в една огромна локва, препречила пътя от кв. Куба до началото на Кенана – между военното поделение и гробищния парк. Това е най-прекия път към Кенана не само за обитателите на квартала, но и за жителите на Орфей. Локвата тормози и учениците от общежитието на Езиковата гимназия, а тази учебна година и от Финансово-стопанската гимназия, които учат в сградата на Езиковата заради ремонт в тяхното училище. През зимата калта е до колене, а през лятото е прахоляк. Младите хора от Езиковата поставиха проблема пред кмета Станислав Дечев. Той им обеща още „това лято“, „сега и веднага“ да се заеме. Личният ангажимент на градоначалника е от април 2022 година. Станислав Дечев заяви това пред интервюиращата го Лора Стаматова от клуб „Млад журналист“ към Езиковата гимназия. Можете да видите част от интервюто във видеото по-долу.

Да повторя - интервюто с кмета е от 2022 година. Снимката по-горе е от 12 март 2024 година и изобразява "решен проблем". През есента на миналата година отново поставих въпроса пред кмета. Той обясни, че е направил проучване, но военните казали, че ако се асфалтира тази отсечка, само след седмици ще е в същото състояние като преди заради тежките верижни машини, които минават оттам. Но обеща отново да види как може да се реши проблема. Умуването за локвата продължава вече половин година. А през това време учениците газят кал до колене два пъти дневно – на отиване и на връщане от училище. Впрочем оттам минават и много други хора. Те също газят калта. Така в продължение на години община Хасково не може да се справи с една локва. Вярно, голяма. Но все пак – една локва… Освен това мисля, че Хасково трябва има общинска кухня майка, която да храни децата и възрастните хора на по-ниски цени. Тодор Кръшков

Животът е проста игра

Тримата мъже пред вратата имаха заплашителен вид. Женицата за миг се поколеба, но после се отлепи от шпионката и отвори. - Ние сме от Вик – каза брадясалият. От представянето нямаше нужда. И тримата носеха сини фанелки с надпис “ВиК” на гърдите си. - Трябва да ви спрем водата – с известно неудобство допълни мъжът. – Имате неплатени сметки за двеста лева. Жената инстинктивно отстъпи крачка назад в тъмния коридор на апартамента. Прекрасно знаеше откога не е плащала водата. От осем месеца. Откакто я изхвърлиха от цеха. Тримата влязоха. Тя мълчаливо отвори вратата на банята, светна лампата и посочи водомера под мивката. Пешеходеца беше последен. Като новак мъкнеше чантата с инструментите и скобата, която щяха да сложат на водомера и да спрат водата в жилището. - Мат! – каза ликуващо Кирчо, бъдещият адвокат. Пешеходеца облиза напуканите си устни и се вторачи в дъската. Тази вечер в “Свирката” бяха шестима. Всички извиха глави и огледаха ситуацията на шахматното поле. Царят на Пешеходеца бе заклещен в ъгъла и нямаше мърдане. Абсолютен мат. - Шахът е мъдра игра – изтърси Кирчо. Това бе любимата му фраза по време на партията. Използваше я обикновено когато е затруднен в следващия си ход, придружена с ожесточено чесане по темето. Или тогава, когато не се сещаше какво друго да каже. - Много тъп мат – оцени играта Васил Доктора. – Имаше страшно силни ходове, но изигра най-слабите. А партията беше твоя. Пешеходеца кимна. Бе загубил нелепо три поредни игри. Отмести дъската и доля останалата лимонада в чашата си. Отпи, но не почувства сладостта й. Беше топла като пикня. - Разкажи за новата работа – смени темата Ванко Тенекеджията. Всички в “Свирката” знаеха, че днес бе първият му работен ден от много време насам. Интересуваха се. - Отвратителна – лаконично отвърна Пешеходеца. През деня с наказателната група бяха обиколили седем адреса. Навсякъде бе едно и също. - Дааа – замислено поглади брадичката си Васил Доктора. – Натресли са те на първа линия. Но може след време да те преместят на друга длъжност – добави успокоително. Пешеходецът безнадеждно поклати глава. Ако има нещо хубаво, което да се случи на човек, то със сигурност няма да се случи на Пешеходеца. - Абе, какво толкова му мислиш – жизнерадостно подхвърли Ванко. – Щом им спират водата, значи не са я плащали. Аз как си я плащам! Пешеходеца му хвърли бегъл поглед и понечи да каже нещо, но се отказа. Раменете му хлътнаха още повече. Посегна към лимонадата, но чашата бе празна. Настана тягостно мълчание. Дори Тенчо кръчмарят не продумваше, зает със сметките в мазния си тефтер. - Утре вечер те чакам за реванш – бодро каза Кирчо. – Много бой изяде днес. Бъдещият адвокат се пресегна и остави кутията на шаха над хладилната витрина на “Кока Кола”. Там криеха и двете тестета карти. - Защо вечерта? Още на обяд – тихо отвърна Пешеходеца. Кирчо учеше за изпити и за разлика от останалите идваше в “Свирката” и през деня за една бърза обедна бира. И шестимата се втренчиха изненадано в Пешеходеца. Явно на следващия ден ВиК щеше да има един работник по-малко. - Тате, тате, ще ни водят на екскурзия – посрещна го Мартин още в коридора. Малкият подскачаше щастливо около него, докато си сваляше обувките. Пешеходеца се спря навреме и вместо “колко?”, попита: - Кога? - Другата седмица. Ще видим Бачковския манастир – припряно обясняваше Мартин, обикаляйки баща си. Пешеходеца влезе с тежки стъпки в хола и се тръшна на креслото. Малкият приседна на страничната облегалка и го прегърна. – Ще ходим целият клас – добави замечтано. Пешеходеца въздъхна. - Печеля служебно три на нула – обяви триумфално Кирчо следващата вечер още щом Пешеходеца пристъпи прага на “Свирката”. Минаваше седем часа, посещаемостта в кръчмата бе над средната – цели осем души. Шахматната дъска бе на празната съседна маса, фигурите подредени и строени за бой. Пешеходеца само ги погледна, но ги подмина и седна до другите. - Дай една лимонада – подвикна през рамо към Тенчо, но кръчмарят вече му я носеше. - Не се яви на срещата на обяд, печеля – повтори самодоволно бъдещият адвокат. Пешеходеца надигна студената лимонада. - Бях на работа – обясни. Кирчо отвори уста да каже нищо, но Пешеходеца го изпревари: - Животът е проста игра.

Келешът

На пръв поглед двайсетачката изглеждаше съвсем наред. Но не беше. Банкнотата бе фалшива и това стана ясно, когато Ванко тенекеджията взе друга двайсетачка в лявата ръка. Ментето бе с по-тънка хартия, при сравнението между двете приличаше на изпрана. Иначе си имаше всичко – и блестящата лентичка отстрани, и воден знак, и сериен номер, и изображенията си бяха наред. Ванко се напъна, но не успя да си спомни точно кой от клиентите му бе пробутал ментето – през гаража му този ден бяха преминали десетина коли. Би могъл да е всеки. И не бе задължително да го е прецакал нарочно. Наистина човек трябваше да се вгледа, за да заподозре измамата. Усилието да си спомни лицата на клиентите усили главоболието му и го подсети, че е време за “Свирката”. След сутрешния си махмурлук с огромно усилие се бе ограничил до четири бири, които само временно притъпяваха болката. Една ракия щеше да реши проблема и Ванко претупа набързо хладния душ и с още мокра коса забърза към кварталната кръчма. От близо седмица Тенчо кръчмарят ги тровеше с някаква незнайна карнобатска ракия, която беше евтина наистина, но пък докарваше убийствено главоболие на следващия ден. Пътем Ванко извади парите от джоба си и откъсна ъгълчето на фалшивата двайсетачка. Щеше да я пробута на Тенчо. В крайна сметка все трябва да има някаква справедливост в тоя живот. В “Свирката” редовните вече бяха заели масата в ъгъла и пляскаха белот. Ванко си взе от бара сто грама и подаде банкнотата с откъснатия ъгъл. Тенчо я метна небрежно в чекмеджето при останалите и му върна ресто. Майсторът си взе чашата и приседна до останалите да наблюдава играта. Двайсет минути по-късно в кръчмата съсредоточено влезе Пешеходеца, следван по петите от сина си Мартин. Пешеходеца беше съсредоточен, защото днес бе взел парите си от бюрото по труда. Деветдесет и два лева. Парите са като пясък в шепата – колкото повече мърдаш пръсти, толкова повече пясък изтича. Но как може да си жив и да не мърдаш пръсти, мислеше си Пешеходеца. На връщане бе мръднал до Енергото да плати тока. Сметката му бе трийсет и осем лева. На излизане от омразната сграда разполагаше с един петдесетак, две банкноти по два лева и дребни монети. В списъка с вересиите на Тенчо висеше с осемнайсет. В другия ъгъл на помещението, по диагонал на картоиграчите, бе седнал бай Янчо, осемдесет и кусур годишен пенсионер от квартала. Дъртакът си падаше по сладолед и си купуваше един от най-скъпите – “Магнум”. Сега седеше сам на масата и лакомо гребеше с лъжицата. Мартин се загледа в него и преглътна. После гузно отмести поглед. - Тенчо, дай един голям сладолед на малкия – прогърмя гласът на Пешеходеца. - “Магнум”-ът е два и петдесет – отвърна кръчмарят. - Нека! Тенчо донесе шарената пластмасова кофичка и я постави заедно с малката лъжичка пред Мартин. Малкият погледна възторжено към баща си. Пешеходеца изви поглед към прозореца и се постара да изглежда величествено. - Сметни ми и вересиите, да ти ги платя – подхвърли с гордост петдесетачката. Кръчмарят се върна зад бара и извади тефтера. Скъса листа с името на Пешеходеца и се върна с рестото при масата му. Сцената бе наблюдавана вяло от картоиграчите. Ванко обаче бе забил поглед в ръцете на кръчмаря. Едната банкнота бе с откъснато ъгълче. Тенекеджията се задави с глътката ракия и се закашля. Лицето му почервеня. Васил докторът го потупа по гърба. - По-кротко с ракията, няма да ти избяга – смъмри го свойски и посегна към картите. Ванко се съвзе и отново погледна към масата на Пешеходеца. Той прибираше рестото си – двайсетачката менте, няколко по два лева и стотинки. - Пешеходец, ти няма ли да ми върнеш десетте лева? – гласът на майстора бе прегракнал. Плясъкът на картите секна. И четиримата го изгледаха изненадано. Пешеходеца дължеше на всички дребни суми още от пролетта, но те знаеха на какво дередже е и му влизаха в положението. - Келеш! – процеди някой през зъби. Пешеходеца погледна безпомощно към тенекеджията. В него нямаше нищо величествено, когато попита: - Сега ли? - Кога, ако не сега? – отвърна строго майсторът. Пешеходеца бавно прекоси помещението и му подаде двайсетачката. Ванко побърза да я вземе и я сбута между останалите. Всички впериха погледи в ръцете му. Имаше поне десетина банкноти от по двайсет лева, няколко по десет, петолевки. Цяла бала. Ванко припряно извади един десетак и го подаде на Пешеходеца. - Заповядай. Той взе банкнотата без да продума и се върна при малкия. Мартин бе облизал кофичката и се правеше, че зяпа през прозореца. Всъщност бе наострил уши и не пропускаше нито дума. Пешеходеца го хвана за ръка и си тръгнаха. Картоиграчите се размърдаха. Захари посегна към купчината карти, разбърка ги и започна ново раздаване. Ванко избута настрани пълната си чаша и се изправи. - Айде. До утре вечер. Никой не му отвърна. Всички се бяха вторачили в картите си и ги изучаваха задълбочено. Тенекеджията тръгна с тежки стъпки към вратата. - Келеш – чу приглушен глас зад гърба си. Не бе сигурен кой точно от четиримата беше. Почеса се зад ухото и излезе.

Защо налитаме повече на лошите новини?

„Добра новина е лошата новина“. Това е пример за черен вестникарски хумор. Новината е „добра“ в смисъл, че ще се чете повече и ще „продава“ вестника. След десетилетия в бранша често съм се питал защо хората четат повече лошите новини. Преди петнайсетина години пуснахме в Haskovo.net кратко интервю с астролога Емил Лещански, в което той твърдеше, че Хасково ще бъде сполетян от разрушително земетресение. Дори предсказваше не само датата, но и часа. Интервюто се четеше с изумителна скорост. За да балансираме новинарския поток, пуснахме материал с учени сеизмолози, които доказваха, че земетресение просто не може да бъде предсказано. Въпреки това читателите налитаха на интервюто с Лещански, което беше прочетено десетки пъти повече от материала с учените. През годините в журналистиката често съм се питал защо е така. Елините например също са били почитатели на старогръцката трагедия. Защо им е било на древните гърци да стават свидетели на чуждите страдания? Защо са си го причинявали? И те ли са налитали на „лошите новини“ като нас? Аристотел също се е замислял по въпроса. И сътворява термина „катарзис“, който означава „пречистване чрез състрадание“. Ето ви пример за положително мислене, така модерно напоследък. Макар че Аристотел едва ли е знаел, че след векове положителното мислене ще излезе на мода. Пък може да е било на мода и тогава. Дали съвременният българин, подобно на древния грък, се пречиства чрез състрадание, съпреживявайки драмите на хората в „лошите новини“? Не съм единодушен по въпроса, както би се изразил Тони Филипов, леко му небе. Но със сигурност една голяма част от обществото съпреживява трагедиите на хората. Това личи най-ясно в многобройните благотворителни кампании, повечето от които постигат забележителен успех. Дали обществото се пречиства обаче, е друг въпрос. За разлика от древногръцката трагедия, в която накрая се появява Ex machina (бог от машината) и разплита неразрешимата човешка драма, в съвременна България заплетените проблеми най-често си остават неразрешени. Затова е съмнително дали съпреживяването на човешки трагедии без Ex mashina води до пречистване, до катарзис. По-вероятно води до безкрайна спирала от съпреживени трагедии. А това наслагване на хорските нещастия причинява обезвереност, несигурност, апатия, с други думи – обратното на щастие. И какво е решението? Просто заменете „бог от машината“ с „държавата от машината“. Ако мога да си позволя да перифразирам Маркс (Граучо, не Карл) – това е моето обяснение. Ако не ви харесва, имам и други. Тодор Кръшков

Плачът на детето

Малкият Мартин ревеше вече втори час. Гласът му прегракна. Отвреме навреме замлъкваше, за да напомни отново за себе си след минута с безпомощно хълцане. Пешеходеца седеше в креслото срещу прозореца, правеше се, че зяпа навън и стискаше зъби. Отлично знаеше за какво плаче синът му. Проклетото списание излизаше всеки месец и струваше четири лева. Беше пълно с цветни рисунки на анимационни герои от телевизионни сериали. Пълен боклук. Веднъж Пешеходеца бе разлистил един брой – в цялото списание имаше едва осем изречения. Малкият отново писна. Не плачеше като глезените деца – пискливо и натрапчиво, а с някакво дълбоко отчаяние. Ревът му идеше отвътре. Бе се свил на дивана, прегърнал възглавницата като удавник, а тялото му потръпваше конвулсивно. Пешеходеца отново изви поглед навън. Нямаше смисъл да бърка в джоба, три пъти бе броил парите – точно осем лева и тринайсет стотинки. Беше петък, помощта за безработни от бюрото по труда щеше да вземе чак в понеделник. Разполагаше с по два лева и три стотинки на ден, беше ги пресметнал. Хляб, кисело мляко и евентуално някоя евтина глезотия за Мартин. Хлапето си пое въздух на пресекулки и се умълча. Пешеходеца си спомни как преди няколко години, докато жена му още не го бе напуснала, прекараха безсънна нощ край леглото му. Беше още почти бебе, но ревеше като първолак – мощно и пронизително. Тогава беше за камионче. Спомни си как се лутаха от стая в стая, как през минута долепяха длан на челото му да проверят дали няма температура, как се обвиняваха взаимно – тя него в скъперничество, а той нея – в лекомислие. В отчаянието си тогава жена му тръгна към телефона в коридора да звъни на Бърза помощ, но пътем се наведе над детското легло и вместо длан, допря устни на челото му. И го целуна. Преди да успее да стигне до телефона, малкият бе спрял да плаче. По-късно често си спомняха тази случка. Виждаш ли, детето има най-голяма нужда от обич, натякваше му тя. Сякаш не го знаеше. Той се изправи и приближи до свития на кълбо Мартин. Малкият бе забил неподвижен поглед в пода и изучаваше безнадеждно шарката на килима. Пешеходеца се наведе и го целуна по мократа от сълзите бузка. Никаква реакция. Мартин дори не го погледна, само пое дълбоко въздух и изрева отново. Пешеходеца въздъхна. Какво да се прави - децата растат. Бръкна в джоба, напипа парите и тръгна към вестникарската будка до кварталния магазин. Когато навря лъскавата корица пред очите му, Мартин я гледа почти минута, преди да реагира. После бавно се изправи и го запрелиства. Пешеходеца се настани на креслото си, като се опитваше да не го гледа. Раменете на малкия все още потръпваха. Капиталът им се бе стопил наполовина. Голяма работа, ще минем без кисело мляко. Ама кой пък яде кисело мляко всеки ден, в крайна сметка? Беше се унесъл в дрямка, когато усети Мартин да го целува по брадясалата буза. - Тате, обичам те. Пешеходеца си спомни как последния път синът му бе изразил обичта си. В отчаяние от продължилата с години безработица бе решил да ходи на гурбет в Испания. Бе взел големи заеми, за да плати пътните, таксите за фирмата-посредник, за документи. В последния ден малкият бе нашарил международния му паспорт с флумастер. Бе написал на титулната страница точно същото - “тати”. И го бе направил невалиден. Испания пропадна. А Пешеходеца още дължеше дребни суми на приятели. След случката бе събрал всички важни документи в кутия от обувки и я бе скрил в най-високия шкаф на холната секция. Макар да си даваше сметка, че за пакостник като Мартин няма достатъчно високо място в целия апартамент. - Тате, обичам те – повтори малкият и отново го целуна по брадясалата буза. - Добре, добре – промърмори в съня си Пешеходеца. – Само не пипай кутията с документите.

Фишът на щастието

- Този фиш печели петица – каза Пешеходеца и за доказателство остави хартийката на масата. Останалите скупчиха глави над цифрите. В ъгъла на кръчмата, високо до тавана на специална стойка бе поставен телевизор. Екранът му меко проблясваше в полумрака на помещението. В долната му част се виждаха изтеглените числа от тотото. Топките бяха подредени плътно една до друга като бели лястовици на жица. - Този фиш не е пуснат в тотото – отбеляза разочаровано Васко. Липсваха печатите. Беше просто парче непотребна хартия, макар пет от шестте отбелязани с кръстче цифри да съвпадаха с изтеглените. Останалите заклатиха глави. Щастието тази вечер не се намираше в “Свирката”. Беше четвъртък – единият от двата дни в седмицата, в които се теглеха печелившите числа от лотарията. Пешеходеца се бе шлял цял ден, първо в квартала, а следобед се заби в центъра. Обичаше да върви, бавно и съсредоточено. Така мислеше най-добре. Макар че за какво му са мисли на един четиридесет и три годишен безработен, с дете в първи клас и жена, която го е напуснала. Мислите на такъв загубеняк по-скоро наподобяват жужене на мухи, които се блъскат в стъкло. Беше краят на юни. В три и половина следобед температурите минаваха трийсет градуса. Пешеходеца обаче упорито обикаляше по улиците, като все пак избираше сенчестите места. На централния площад, отстрани на парадните стълби на областната администрация, бе седнал клошар. Двата му крака бяха отрязани над коленете. Мръсните крачоли на панталона му бяха подгънати и овързани с канап за бедрата. Седеше в плътната сянка на огромната сграда, забил поглед в напуканите плочки. В тясната градинка зад него бяха нахвърляни в безпорядък десетки найлонови торбички със завързани дръжки, пълни с празни пластмасови бутилки. Ярките цветове на етикетите им създаваха усещането за селски панаир. Пред клошаря бе поставена мръсна зелена чинийка от пластмаса. Погледът на сакатия блуждаеше около нея. Беше абсолютно празна. Пешеходеца неочаквано спря пред него. Напипа петолевката в джоба си и я пусна в чинийката. Сакатият вдигна поглед. Очите му бяха мътно сини. - Да се махаш оттука! – изръмжа злобно. Пешеходеца замръзна от изненада. Клошарят го гледаше отдолу с поглед, пълен с ненавист. - Да се махаш оттука – повтори. Гласът му приличаше на ръмжене. Пешеходеца бръкна ръце в джобовете и си придаде нехаен вид. Изведнъж го осени ужасната мисъл, че чинийката не е била предназначена за милостиня. Почувства се зле. - Исках само да помогна – рече. Сакатият изведнъж подскочи като пружина. С неочаквана пъргавина докопа една от найлоновите торбички зад гърба си и го замери с нея. - Махай се! Мамка ти дейба! – крещеше като полудял и се мяташе сред купищата пластмасови шишета, които хрущяха под тежестта му. Разноцветните торбички полетяха по площада. Пешеходеца се оттегли на безопасно разстояние, наблюдавайки смаяно истерията на сакатия. Той продължаваше а крещи и да се мята сред купчината боклуци. Площадът бе абсолютно пуст. Дори охраната на областната администрация се бе прибрала зад стъклените врати в хладните обятия на климатиците. - Познавам го този – каза Васко и отпи от чашата си. – Той е ненормален. Цялата зима изкара на открито в парка. Гониха го, увещаваха го да отиде в приют, а той хвърляше камъни по социалните работници. Даже вестниците писаха. - А ти откъде имаш пет лева? – поиска да узнае Ванко. Заяждаше се. Чашата с водка пред него бе четвърта поред. Пешеходеца се изчерви. Изведнъж съжали, че им е разказал всичко това. - Имам – отвърна кратко. Тенчо кръчмарят се показа зад бара с молив, затъкнат зад дясното си ухо. С този молив на плешивата си глава приличаше тъкмо на кръчмар. - Някой иска ли още нещо, че затваряме. Васко понечи да поръча по още едно за всички, но нещо го спря. Погледна със съжаление към останалата една единствена глътка в чашата си и се примири. - И какво? Затова ли не си пусна фиша? Като онзи, дето тръгнал да си купува обувки, но по пътя срещнал човек без крака и се отказал. Останалите се разсмяха.  - И за какво да му даваш пет лева? Тоя идиот мрази целия свят. Доколкото знам, собствените му деца са го изгонили, защото е истински изрод. И откъде наистина имаш пет лева? – продължи Ванко тенекеджията. - А защо е гонил социалните? - попита кръчмарят. - Не искал никой да му помага. Нищо не искал. - обясни Васко  - Беззащитното помага на безнадеждното – успя да вметне Тенчо иззад бара. И аз го познавам тоя. Просто е отписал живота. Какъв ли изрод трябва да е човек, за до го изгонят собствените му деца - почеса се по голото теме кръчмарят. И след кратък размисъл добави: - И нищо не иска. От никого. Живее само от инат към господ. - Кажи, кажи за фиша – продължи да се будалка Васко. Защо не го пусна в тотото? Да не би тези пет лева да ти бяха последните? – той избухна в смях. - Защото не беше мой – едва чуто каза Пешеходеца. – Сакатия го изтърва, докато мяташе боклуците по мен. Намерих го на тревата.

Краката, които миришат

Жената на Пешеходеца го напусна в един мрачен януарски ден. Той беше без работа от две години и все още таеше надеждата, че това е временно. Предишната вечер се бяха карали. Всъщност, не пропускаха вечер. Общата налична сума вкъщи бе точно тринайсет лева и двайсет и осем стотинки. Сметката за тока бе шейсет и осем. За телефона – нула, бяха им го изключили още миналата пролет. Но за вода дължаха повече от сто и петдесет. В хладилника имаше само почти празна кутия с маргарин и две съсухрени глави лук. Тоалетната хартия бе свършила преди седмица. До спасителната помощ за безработни от социалната служба обаче оставаха цели осем дни. След като изтърпи гадната опашка пред гишето щеше да получи осемдесет и два лева. И трябваше да избира – дали да плати тока и да гладуват, или да напазарува за ядене. И пак да гладуват, защото щяха да им спрат тока и Катя нямаше да може да готви. Останалите сметки търпяха отлагане все пак. Малкият Мартин си лежеше в креватчето и кротко разкъсваше сиво плюшено мече. Около него бе пълно със стари износени играчки, повечето счупени и раздърпани. Пешеходеца драскаше хаотично разкривени цифри на един лист. Отказа се. Дори Архимед не би могъл да се справи с техните семейни сметки. Катя седеше на креслото до него в хола, вперила безмълвно поглед през прозореца. Пешеходеца се размърда притеснено на стола, но не каза нищо. От казармата знаеше – когато стане напечено, по-добре да си затваряш устата. Каквото и да кажеш, ще ядеш бой. Катя отмести поглед от прозореца и сбърчи нос: - Чорапите ти миришат. Пешеходеца се изправи безропотно и тръгна към банята. Цял ден бе обикалял по улиците да търси работа. Попита в осем различни фирми от всички краища на града. Сигурно бе навъртял поне трийсет километра. Хвърли чорапите в коша за пране и старателно се изми с останалото на мивката миниатюрно парче евтин сапун. Ходилата му бяха големички. Носеше обувки четиридесет и четвърти номер. По-голям разход на сапун, отчете наум и се върна мълчаливо в хола. Четиригодишият Мартин бе започнал да буйства, хвърляше плюшените мечета и зайци по пода и крещеше, че иска шоколад. Катя не му обръщаше внимание, вперила поглед през прозореца като хипнотзирана. Какво толкова имаше за гледане? Пешеходеца също хвърли предпазлив поглед навън. Нищо особено. Отсреща се издигаше сив панелен блок, двойник на техния. Можеше дори да погледне в кухнята на съседите. На третия етаж се виждаше семейство, което вечеря. Мъж и жена седяха на масата и си приказваха, между тях бе седнало момиченце, което кротко си сърбаше супата. Мъжът се протегна през масата и му подаде филия хляб. Детето я пое и каза нещо. Тримата се разсмяха. Пешеходеца се тръсна на креслото до Катя, като внимаваше да не издаде звук. Тя отново сбърчи нос и каза: - Пак миришат. - Къде си виждала чорапи, които не миришат? – не издържа Пешеходеца. - Не е нужно да ги виждам. Подушвам ги – ледено го отряза тя. Той се сгърчи на стола. Спомни си за универсалния казармен принцип, но го пренебрегна в името на истината. - Свалих ги – каза победоносно. Тя дори не го погледна. - Миришат. - Измих си краката. Но щом настояваш, мога да ги отрежа – обидено рече Пешеходеца и заби поглед в неясните драсканици по листа на масата. Катя се изправи безмълвно и излезе. Мартин се бе накрещял и накрая бе млъкнал. Пешеходеца погледна към креватчето. Малкият бе заспал с дрехите, гушнал оцеляло след буйството мече. Пешеходеца го зави внимателно с одеялото. Наведе се да го целуне, но се отказа от страх да не го събуди и крясъците да продължат. После се сви на дивана в хола и заспа. Когато се събуди, Катя я нямаше. Покривката на леглото в спалнята изобщо не бе сваляна. Липсваха и дрехите й в гардероба. Нямаше го големият куфар и два сака. Пешеходеца се върна в хола и потръпна от студ. Мартин още спеше, а мечето бе в скута му, незнайно как оцеляло цяла нощ. Пешеходеца се сви на дивана, обхванал коленете си с ръце. Тя щеше да се върне, сигурен бе в това. Сви глава между коленете и потръпна. По дяволите, краката му наистина миришеха.

Петък вечер в “Свирката”

- Искаш ли да чукаш? Въпросът изненада Пешеходеца и той не успя дори да се изчерви. Вдигна поглед от лимонадата си. Предимството да си безработен е, че можеш да отидеш първи в “Свирката” и да седнеш на най-доброто място – срещу вратата. И да си постоиш сам. Недостатъкът се изразява в същото. Въпросът бе зададен от Ванко тенекеджията, който бе подранил тази вечер. А когато Ванко кажеше “чукане”, винаги имаше предвид истински чук. - При тебе ли? – попита с надежда Пешеходеца. - О, не. Един колега ми се обади, че си търси помощник. Неговият го напуснал, а имал много работа и спешно търси човек. Но гаражът му е в другия край на града – обясни Ванко и се намести на стола до Пешеходеца. Тенчо кръчмарят се показа иззад бара и ги погледна с ням въпрос. Ванко вдигна два пръста. На езика на “Свирката” това означаваше двойна гроздова, без мезе. За салата се вдигаха и двете ръце.Тенчо кимна и ловко извади бутилката. Сезонът на смачканите калници вече си отиваше. Автотенекеджиите си имат девиз: Всяка снежинка – левче. Същото верую изповядват и ортопедите. Сняг нямаше от два месеца и улиците не бяха хлъзгави, но колите, слава богу, все още си бяха на колела и се блъскаха. По-рядко, но редовно. За Пешеходеца започването на работа след изтощителния период на принудително безделие бе нещо като прераждане. Дори не посмя да попита каква е заплатата. Все едно да питаш човек, спечелил един милион от тотото, колко лева е похарчил за фиша. Мисълта, че след броени дни в джоба му влязат шумолящи банкноти бе толкова натрапчиво приятна, че го заболя стомахът. Пешеходеца сам си знаеше как бе успявал всяка сутрин да събира стотинки за закуска на детето, а понякога да го изпраща на училище с увит в найлонова торбичка сандвич. В петък вечерта Пешеходеца пристигна в “Свирката” последен, но горд. След работа прекосяваше целия град за по-малко от час. Билетът за рейса бе цели шейсет стотинки. Мястото срещу вратата бе вече заето, но той си взе лимонадата от бара и придърпа стол от съседната маса. - Как е? Колко изчука днес? Новата работа на Пешеходеца цяла седмица бе предмет на обсъждане в “Свирката”. За разлика от Ванко, когато казваха “чукане”, останалите рядко имаха предвид чук Пешеходеца не се засягаше. Надникът си вървеше. - А, днес беше голям зор – Пешеходеца с наслада отпи от газираното питие и протегна уморените си крака под масата. - Тази сутрин идва една отракана мадама и вика: Искам колата ми да е готова до вечерта. А целият заден калник смачкан, остъргала и вратата. Блъснала се в дърво. Дребните чужди нещастия живо интересуват хората и всички се заслушаха. - Обаче гледам – и от другата страна изстъргана боята. Викам й: За един ден не вярвам да стане. Ама къде ги намери тия дървета, в гората ли си ходила? А тя взе да кърши пръсти, притесни се жената. - Абе – жена шофьор! И в полето ще намери дърво да се блъсне – презрително рече Ванко. Останалите закимаха в съгласие. - Моля ти се, вика жената, нека стане до довечера! Мъжът ми не знае, че съм я ударила. Двойно, вика, ще платя – продължи Пешеходеца. Всички на масата бяха женени, с изключение на Пешеходеца, който вече не беше, и Кирчо, който се бе отдал изцяло на юридическата наука и не признаваше нищо извън нея. Още съм на етап съдебно разследване, отвръщаше, когато го питаха няма ли вече да се жени. Присъдата – накрая. - Шефът го нямаше още, та взех да оглеждам подробно дали можем да я свършим до вечерта – продължи разказа си Пешеходеца. – Отворих задната врата и гледам – под предната седалка – един презерватив. Използван! - А така! Гора и презерватив – работата е ясна – възкликна Ванко. Останалите шумно го подкрепиха. Тенчо кръчмарят бе напуснал поста си до бара и също надаваше ухо. - Обаче най-интересното беше – леко извиси глас Пешеходеца, - че на задната седалка бяха разпилени листовки, от тия срещу СПИН. “Бъди разумен – използвай презерватив!” или нещо такова – довърши той. Всички на масата се кикотеха - Абе по-добре да пуснат листовки “Бъди разумен – не ходи в гората!” – каза през смях Кирчо. Останалите избухнаха отново. Само Васил докторът остана сериозен. Надигна нервно чашата си. - Каква беше колата? – гласът му се извиси сред затихващия смях на компанията. - Фолксваген пасат. Сив металик – изчерпателно отвърна Пешеходеца. Лицето на доктора почервеня. Той погледна дясната си ръка, на която блестеше брачната халка, и я скри под масата. Кикотенето затихваше. Пешеходеца бе горд, че е успял да развесели компанията и очакваше още въпроси, но такива не последваха. Васил докторът надигна отново чашата. - Пешеходец, ти кога ще ми върнеш двайсетте лева? – думите му прозвучаха заядливо и останалите го изгледаха учудено. Всички знаеха, че джобът на Пешеходеца е празен като сиромашки хамбар и никой не си бе позволил да му напомни за дребните дългове. Бяха му дали назаем малки суми за гурбета в Испания, който обаче се провали. Познаваха го като свестен човек и бяха убедени, че при първа възможност ще им ги върне. На масата настъпи неловко мълчание. Лицето на Пешеходеца побеля. - Шефът обеща да плати в понеделник – успя да отрони. Всички се бяха вторачили в чашите си и продължаваха да мълчат. - Ами тогава – до понеделник! – Васил нахлупи ядно бомбето и се изправи. Петък вечер в “Свирката” си беше като всички останали вечери – ни повече, нито по-малко.

Младежи от Хасково отделиха пари от джобните си за възрастните дами от Дома в Кенана

Група млади хора от Хасково трогнаха до сълзи днес възрастните жени от Дома в Кенана. Младежите събрали пари от джобните си и купили цветя и бонбони, за да ги зарадват за 8 март. Възрастните дами бяха изненадани от жеста. Една от тях емоционално благодари за затрогващото внимание на младите хора.

Те обясниха, че не са от някаква организация или институция, просто група приятели. Хрумнала им идеята да поднесат цветя за празника на възрастните жени от Дома. Повечето са ученици – от Езиковата, МПГ, Финансово-стопанската гимназия. Сред тях имало и студенти. Младежите събрали помежду си по 10 – 15 лева и купили подаръците за възрастните дами. Още по-впечатляваща бе липсата на медии. На младите хора дори не им хрумнало да се обадят на журналисти, за да отразят събитието. Нещо, което е сред първите грижи на институции и организации, които „отчитат дейност“ и държат да се оповести „мероприятието“.

Директорката на Дома Кина Койнарска също бе впечатлена от жеста на младите хора и сърдечно им благодари за изненадващата визита. Подобни прояви има почти всеки ден, обясни Койнарска. Това разнообразява монотонното ежедневие на възрастните хора, а нерядко ги затрогва до сълзи, напомняйки им за собствените деца и внуци. Тодор Кръшков

Времето е особено. Не търсете оправдания. Изборът е ваш

“Времето е особено. Доброто е потънало в многозаконието. Справедливостта често пада жертва на изкусна аргументация. Истината е безсилна пред корупцията. Времето е особено. Обществото ни дири стабилност не в морала си, а в институции. Ала институциите се състоят все от хора; хората пък често нямат морал. Времето е особено. - знаем закона, но сме забравили приличието; - търсим формални доказателства за очевидното; - спазваме процедури, за да загърбим разума; - решения се вземат колективно, но не за да са мъдри, а за да са безотговорни. Времето е особено. - Полуграмотните са на почит; - Безчестните са богати; - Честните – нечути; - Пред Храма дъни чалга, а Св. Синод не е разбрал. Времето е особено. - правото, колкото по-съвършено става, толкова се оказва по-безмощно и в това е неговият парадокс; - за общество ни, което започва да разчита само на правото, това право е напълно безполезно. Не се лъжете. Времената винаги са били особени. Днешното, освен че е особено, е и доста объркано. Но и това не е ново – спомнете си Ботевото „погледът мрачен, умът не види, добро ли, зло ли насреща иде”. Към 140 години оттогава. Все сложно и все объркано. И все особено. Тъкмо повод да кажете като милиони преди вас – „Искам да съм честен, но ми пречат”. Рядко ще сте пред съдбовни избори. Развратът иде от малките компромиси и от ежедневността на злото. Ще маскирате страха си като разумност, алчността си – като предвидливост, а безчестието си – с изкусна аргументация. Но тогава не пледирайте за невинност – разсъдъкът може и да ви заблуди; сърцето ви обаче знае. Ако изберете светлата страна, ще ви е трудно, вероятно бедно, може би самотно и – със сигурност – несправедливо. Награда не се предвижда. И въпреки това този избор неизменно го прави голяма част от вас. Така че, бъдете спокойни – изборът е ваш. И не търсете оправдания. Защото изборът е ваш.” . Кристиан Таков

Своеволията на властта

Какво правим, когато си нямаме жена вкъщи, която да ни изкара извън нерви, да ни накара да махнем с ръка и да си кажем: Майната му на всичко! Отивам в кръчмата да пия една ракия! Какво правим в такъв случай? В такъв случай махваме с ръка и си казваме: Майната му на всичко, отивам да изпия една ракия! Пешеходеца махна ръка и излезе от апартамента, но не отиде да пие ракия, защото не близваше алкохол, а се завря в паркирания си още през 2002 година пред блока Москвич. Пешеходеца имаше Москвич от седемнайсет години. А от шест колата не бе мръдвала от мястото си пред блока. Вече не беше кола, а паметник. И пешеходеца се превърна в Пешеходец. Преди шест години се бяха случили две паметни събития за Пешеходеца. Жена му го напусна, а москвичът спря завинаги. Гумите бяха спаднали преди четири лета. Акумулаторът все още си беше на мястото, но бе толкова безсмислен, колкото и контактният ключ, който пък си висеше на таблото от неизвестен брой години. Пешеходеца си седеше на шофьорското място и гледаше безнадеждно през мръсното предно стъкло, когато някой почука на страничното. Полицай. Изглеждаше гадняр. - Полицаят беше гадняр – обясни същата вечер в “Свирката” Пешеходеца. Останалите на масата приеха безрезервно казаното. Компанията беше в пълен състав – седем плюс Пешеходеца. Двете маси, долепени една до друга, бяха напълно достатъчни. Тенчо кръчмарят също присядаше отвреме навреме при тях, но него не го брояха. - И какво стана? – поиска да узнае Васил докторът. - Поиска ми документите – отвърна веднага Пешеходеца. – Аз, разбира се, носех всичко в себе си. Продължително безработният човек е особено същество. Той непрекъснато очаква да се появи проблем за всякаква дреболия. Ако се качи автобус на градския транспорт, непременно ще проверят билетите, ако му се допикае както си върви по улицата, наблизо ще има единствено платена тоалетна, а ако отиде на лекар, първо ще му поискат таксата. За злите полицаи да не говорим. Те безпогрешно разпознават безработния. Някак усещат, че от този мърльо не идват никакви стотинки за техните заплати и се настървяват. Ето защо безработният носи в себе си всички възможни документи. Пешеходеца къташе в джоба дори акта си за раждане. - И какво? - Започна да се заяжда. Вика ми: Дай десен мигач. Аз давам, обаче – нищо – обясни Пешеходеца. Всички се разхилиха. - После вика: Дай ляв. Кикотенето стана неудържимо. Тенчо също надаваше ухо иззад бара, ухилен до уши. - После? - После ми друсна един акт – съкрушено каза Пешеходеца. За едни веселба, за други – драма. - Дай да му хвърля едно око – рече Кирчо. Той учеше за адвокат. – Не си нарушил никакъв закон – обясни. Пешеходеца извади грижливо сгънатият лист от джоба си, приглади го с длан и го подаде. Бъдещият адвокат го пое внимателно и зачете. Останалите скупчиха глави да видят какво пише. Кирчо го дочете, остави листа на масата и каза авторитетно: - Глобил те е по член 182 от закона за движение по пътищата. Пешеходеца се взря в документа. - Да – потвърди. Останалите също се вторачиха в листа на масата да се убедят, че това е светата истина. Но какво от това? - Глобил те е за превишена скорост – обяви тържествено Кирчо и обясни – Това гласи член 182. Останалите ахнаха. Властта наистина вършеше своеволия. - Ще обжалваме – като истински адвокат заяви Кирчо, сгъна акта и делово го прибра в джоба си. – Това няма начин да не падне в съда. Пешеходеца го изгледа унило. - Не ща да влизам в съд. - Няма нищо страшно да влезеш в съда – назидателно рече бъдещият адвокат. - Знам. Не ме притеснява влизането в съда, а излизането – мрачно каза Пешеходеца и викна към Тенчо: - Я дай една лимонада. - Идва – провикна се кръчмарят. Останалите го изгледаха с любопитство. - Какво ме гледате? Удрям го на живот – обясни Пешеходеца.